Прашинка в Божието око

Той го взе и го разгледа: съвсем лек, без оръжие, без броня. Подаде го на съществото, после посочи през купола към „Макартър“.

Сламкарят незабавно започна да го облича. Буквално след секунди бе готов. Скафандърът приличаше на десет топки за боулинг, залепени една за друга. Само ръкавиците бяха нещо повече от обли сфери.

Създанието свали от стената прозрачен чувал и рязко се пресегна, за да хване едно от трийсетсантиметровите мъничета. Напъха го вътре, обърна се към Уитбред и светкавично се втурна към него. Протегна двете си десни ръце зад юнкера и вече се отдръпваше, когато Джонатан неволно нададе силен вик.

— Уитбред? Какво става?

После се разнесе друг глас:

— Морски пехотинци, готови за действие.

— Нищо, господин старши лейтенант. Всичко е наред. Не ме нападна, искам да кажа. Струва ми се, че извънземният е готов да дойде с мен… не, не е. Хванал е два от паразитите в найлонов чувал и сега го надува с въздушен кран. Едно от зверчетата беше скочило на гърба ми. Изобщо не го бях усетил… Сега сламкарят прави нещо. Не разбирам какво. Той знае, че го викаме на „Макартър“ — облече си скафандър.

— Какво прави?

— Свалил е капака на контролния пулт и свързва някакви кабели. Преди малко изстиска сребриста паста за зъби върху платката. Описвам ви само как изглеждат нещата, разбира се. Ох!

— Уитбред!

Юнкерът се озова сред ураган. Размахал ръце и крака, той отчаяно се опита да се хване за нещо, каквото и да е то. Ръкавиците му се плъзнаха по херметичния шлюз и под тях внезапно се появи празно пространство. После покрай него се завъртяха звездите и нощта.

— Сламкарят отвори люка — съобщи той. — Без предупреждение. Навън съм, в космоса. — Джонатан включи дюзите на реактивната си раница, за да престане да се премята. — Струва ми се, че изпусна целия въздух навън. Около мен има мъгла от ледени кристалчета и… О, Господи, това е сламкарят! Не, не е, не е в скафандър. Ето още един.

— Трябва да са малките — предположи Каргил.

— Точно така. Той уби всички паразити. Сигурно често се налага да го прави, за да ги прочиства. Не е знаел колко време ще остане на борда на „Макартър“ и не е искал да се разбеснеят. Затова е изпразнил кораба си.

— Трябваше да те предупреди.

— По дяволите, естествено, че трябваше! Извинете, господин старши лейтенант.

— Добре ли си, Уитбред? — Друг глас. Капитанът.

— Тъй вярно. Връщам се към извънземния кораб. А, ето го и сламкаря. Скача към скутера. — Юнкерът се обърна, за да го проследи с поглед. Съществото се носеше в космоса като купчина топки за боулинг, но извънредно грациозно. В закрепения за тялото му прозрачен чувал отчаяно се гърчеха две дребни фигури. Извънземният не им обръщаше внимание.

— Съвършен скок — измърмори Джонатан. — Освен ако… Господи! — Сламкарят влетя през люка на скутера, без дори да докосне стените. — Трябва да е абсолютно сигурен в равновесието си.

— Извънземният в скутера ли е вече, Уитбред? Без теб?

Острият глас на капитана го накара да потръпне.

— Тъй вярно. Влизам след него.

— Гледай да успееш.

Създанието беше в пилотската кабина и внимателно разглеждаше пулта. Внезапно се пресегна и завъртя един от бутоните. Уитбред изкрещя и се втурна да го сграбчи за рамото. Сламкарят не му обърна внимание.

Джонатан притисна шлема си до неговия и извика:

— Не пипай там, по дяволите! — После посочи пътническата седалка. Извънземният бавно се изправи, завъртя се и седна. Седалката не бе пригодена за тялото му. Уитбред облекчено се настани зад пулта и се насочи към „Макартър“.

Спря точно пред прохода, който Синклер отвори в Лангстъновото поле на крайцера. Извънземният кораб беше скрит зад корпуса. Люкът на хангара се намираше под тях и на юнкера му се искаше да приземи скутера сам, за да демонстрира способностите си на сламкаря, но знаеше, че не бива да го прави, така че зачака.

От хангара изплуваха фигури в скафандри. Зад тях се извиваха кабели. Космонавтите му махнаха. Уитбред им отговори и секунди по-късно Синклер включи макарите, които изтеглиха малкия съд в „Макартър“. Докато влизаха, към скутера светкавично бяха закачени още кабели, които се опънаха и го задържаха. Вратите започнаха да се затварят.

Сламкарят съсредоточено наблюдаваше. Цялото му тяло се въртеше насам-натам и напомняше на Джонатан за бухала, който някога беше видял в зоологическата градина на Спарта. Удивително: малките създания в чувала също гледаха. Очевидно подражаваха на по-едрия извънземен. Накрая скутерът окончателно спря и Уитбред посочи люка. През дебелото стъкло виждаше сержант Кели и дванайсет въоръжени морски пехотинци.

Пред пулта на Блейн бяха инсталирани двайсет екрана и в резултат всички учени на борда на „Макартър“ искаха да седят до него. Тъй като нямаше друг начин да уреди въпроса без препирни, Род обяви състояние на бойна готовност и на мостика не остана нито един цивилен. В момента наблюдаваше пристигането на Уитбред.

Монтираната в шлема на юнкера камера показваше извънземния, седнал на пилотското място. Тялото му сякаш се уголеми, когато юнкерът се втурна към него. Блейн се обърна към Ренър.

— Видяхте ли какво направи?