Прашинка в Божието око

Род остана поразен. Преди не чак толкова много години Земята го бе шокирала. Нови Анаполис, Академията на космическия флот, се намираше на родната планета на човечеството, така че имперските офицери да знаят колко важна е ролята на Империята.

Ами ако хората не бяха създали Олдърсъновия двигател преди последните битки на Земята и най-близката звезда се намираше на трийсет и пет, а не само на четири светлинни години…

— Ужасна мисъл.

— Съгласен съм с вас. Това е само предположение, капитане. Но във всеки случай, наблизо съществува цивилизация и смятам, че би трябвало да я посетим.

— Аз… един момент. — Старши свързочникът възбудено му махаше от входа на мостика.

— Използвахме локаторни телескопи, господин капитан — извика Шатък. — Погледнете.

Сред звездите, обсипали черния космос на екрана, се виждаше синьо-зелена точка, оградена с индикаторна линия. Пред погледа му точката премигна два пъти.

— Открихме обитаемата планета — доволно каза Блейн. Не успя да устои на изкушението. — Изпреварихме ви, докторе.

След толкова дълго чакане сякаш всичко се отприщи.

Първо светлината. Зад нея можеше да има планета, подобна на Земята. И навярно имаше, защото се намираше в района, претърсван от Хорват. Но така или иначе, светлината криеше нещо зад себе си — нищо чудно, че първи я бяха открили свързочниците. В крайна сметка работата им бе да следят за сигнали.

Групите на Каргил и Хорват заедно отговориха на импулсите. „Едно, две, три, четири“ — премигна светлината и главният инженер включи предните лазери: „Пет, шест, седем“. Двайсет минути по-късно светлината излъчи два пъти „три, едно, осем, четири, единайсет“ и корабният мозък изчисли: „Пи, основа дванайсет“. С помощта на компютъра Каргил намери „e“11 на същата основа и отговори.

Но действителното послание бе „Искаме да разговаряме с вас“. А отговорът на „Макартър“ гласеше: „Чудесно“. По-сложните въпроси трябваше да почакат.

Втората вест дойде от главния астрогатор.

— Ядрена светлина — съобщи Ренър и се наведе към екрана си. Пръстите му засвириха странна, беззвучна музика по клавиатурата. — Не е Лангстъново поле. Естествено. Просто поемат водород, синтезират го и го изстрелват. Плазмена бутилка. Не развива толкова голяма топлина като нашите двигатели, което означава по-слаба ефикасност.

— Мислите ли, че е кораб, който идва да ни посрещне?

— Тъй вярно. Малък кораб. Дайте ми пет минути и ще ви кажа какво е ускорението му. Междувременно, да приемем ускорение една гравитация… — Ренър не преставаше да трака на клавиатурата — и получаваме маса трийсет тона. По-късно ще я преизчислим.

— Прекалено голямо е за торпедо — замислено отбеляза Блейн. — Дали да се насочим към него?

Главният астрогатор свъси вежди.

— Има проблем. Тялото се движи към точката, в която сме в момента. Не знаем нито колко гориво има, нито дали ще се досети, че го пресрещаме.

— Ами да попитаме. Айс! Свържете ме с адмирал Кутузов.

Адмиралът се намираше на мостика. Нефокусираните петна зад него показваха раздвижване на борда на „Ленин“.

— Видях го, капитане — каза Кутузов. — Какво смятате да правите?

— Искам да пресрещна кораба. Но ако не може да промени курса си или ние не успеем да го засечем, той ще дойде тук, господин адмирал. „Ленин“ би могъл да го изчака.

— Имам ясни инструкции, капитане. „Ленин“ не трябва да има нищо общо с извънземните.

— Но бихте могли да пратите катер, господин адмирал. Ние ще го приберем.

— Да не си мислите, че имам излишни катери, Блейн? Нека ви повторя инструкциите си. „Ленин“ е тук, за да запази тайната на Олдърсъновия двигател и Лангстъновото поле. За да изпълним тази задача, ние не само няма да установим контакт с извънземните, но и няма да се свързваме с вас, ако има вероятност да ни подслушват.

— Слушам. — Блейн погледна едрия мъж на екрана. Изобщо ли не изпитваше любопитство? Никой не можеше да е толкова безразличен… или пък не? — Ще отидем при извънземния кораб, господин адмирал. Такова е желанието на доктор Хорват.

— Добре, капитане. Действайте.

— Слушам. — Род с облекчение изключи екрана, после се обърна към главния астрогатор. — Настъпи моментът да установим първия контакт с извънземни, господин Ренър.

— Струва ми се, че току-що го направихте — отвърна Ренър и нервно погледна към екрана, за да се увери, че адмирала го няма.

Хорас Бери тъкмо се канеше да излезе от каютата си — като си мислеше, че може да скучае и другаде — когато вътре надникна Бъкман.

Търговецът незабавно промени намерението си.

— О, доктор Бъкман! Кафе?

Изцъклените очи се завъртяха, премигнаха и се фокусираха.

— Какво? О, да, благодаря, Бери. Това ще ме поразсъни. Имах толкова много работа… мога да остана съвсем за кратко…

Астрофизикът се стовари на креслото за гости. Очите му бяха зачервени, клепачите му — натежали. Дишаше прекалено шумно. Жилестите мускули по голата му ръка бяха отпуснати. Бери се зачуди какво ще покаже аутопсията, ако в този момент Бъкман умре: изнемога, недохранване или и двете?

Той взе трудно решение.

— Набил, направи кафе. Със сметана, захар и бренди за доктор Бъкман.