Прашинка в Божието око

— Естествено. Но чак толкова ли беше опасно?

— Доктор Хорват, капитанът на два пъти ме изненада. Много. Когато сондата ни нападна, аз се опитвах да заобиколя платното преди да сме изгорели. Може би щях да успея, а може би не. Но капитанът нареди да минем през платното. Блестяща идея — трябваше да се сетя и сам. Този човек е гений. И в същото време е маниакален самоубиец.

— Моля?

— Изобщо не трябваше да се опитва да залови сондата. Изгубихме прекалено много време. Щяхме да се натресем в звездата. И досега не мога да повярвам, че успяхме толкова бързо да качим на борда оная проклета капсула…

— Блейн ли го направи?

— Не. Нареди на Каргил. Той е по-опитен в маневрите при висока гравитация. И тъкмо това е въпросът, докторе. Капитанът избра най-подходящия човек и по този начин ни спаси.

— А вие щяхте да избягате, така ли?

— Незабавно и без капчица срам.

— Но той я е заловил. Добре. — Хорват кисело сбърчи лице. — Но също така е стрелял по нея. Първи…

— Извънземният стреля първи.

— Това е била метеоритна защита!

— Няма значение.

Министърът сви устни.

— Добре, докторе, да опитаме по друг начин. Да речем, че оставите колата си на хълм без спирачка и да речем, че тя се спусне по склона и убие четирима души. Вие носите ли вина?

— Огромна.

— Сламкарите са поне също толкова интелигентни, колкото и ние. Съгласен ли сте? Добре. Създали са метеоритна защита. Били са длъжни да я направят така, че да не стреля по неутрални космически кораби.

Хорват дълго мълча. Кевин Ренър мислеше за ограниченото количество гореща вода и за това, че киселото изражение май е естествено присъщо на министъра.

— Благодаря, господин Ренър — каза Хорват накрая.

— Моля. — Той се изправи.

Прозвуча сирена.

— О, Господи! За мен е. — Главният астрогатор се втурна към мостика.

Бяха дълбоко в Окото: достатъчно дълбоко, за да виждат в жълто рядката звездна материя наоколо. Индикаторите на полето светеха в същия цвят, но със зеленикав оттенък.

Когато стигна на мостика, Ренър не видя миноносеца на дисплеите.

— „Ленин“ вече е скочил?

— Тъй вярно — потвърди юнкер Уитбред. — Сега сме ние, господин главен астрогатор. — Червенокосият младеж широко се усмихна.

Блейн доплува до мостика, без да докосва стените на коридора.

— Поемете управлението, господин Ренър. Пилотът би трябвало да е на вашия пулт.

— Тъй вярно. — Ренър се обърна към Уитбред. — Освобождавам ви. — Пръстите му затанцуваха по клавиатурата и по екрана потекоха новите данни. Последваха сирени: готовност за скок, бойна готовност, ускорение. „Макартър“ се приготви за неизвестността.

Част втора Смотаняшкият пункт

13. Огледай се наоколо

Тя първа откри непознатите.

Проучваше безформен каменен астероид, който се оказа почти кух. Някаква по-стара култура беше изсякла в него помещения, ниши, резервоари и складове, после бе стопила изкопаната маса във формата на още помещения и зали, докато астероидът не се беше превърнал в скален кошер. Бе се случило много отдавна, но това не я интересуваше.

По-късно метеоритите бяха пробили десетки дупки. Дебелите стени постепенно бяха изтънели, така че от камъка по химически път можеше да се извлича въздух. Вече нямаше въздух. Нямаше метал. Сухи мумии и много камък — нищо важно за инженерка като нея.

Излезе през метеоритен отвор, защото всички херметични шлюзове бяха затворени с вакуумна спойка. Дълго след като някой беше свалил металните им работни части.

И тогава ги видя — много далеч, едва забележимо златисто сияние на фона на Въглищния чувал. Струваше си да провери. Всичко си струваше.

Инженерката се върна на кораба си.

Телескопът и спектрометърът не й помогнаха. Имаше две златисти точици и някаква обемна маса във всяка от тях, но нещо й пречеше да я види. Инженерката търпеливо заизчислява, ръцете й се движеха с ослепителна скорост, насочвани от инстинкт, развиван в продължение на хиляди Цикли.

Трябваше да проникне през силови полета. Вече разполагаше с нещо, с което щеше да го постигне. Не пълноценно, но с него можеше да вижда големи обекти.

Отново погледна.

Метал. Огромно количество метал.

Незабавно потегли. Не бе в състояние да устои на изкушението. Инженерите нямаха свободна воля.

Докато се мъчеше да възвърне контрол над тялото си след завръщането в нормалното пространство, Блейн виждаше хаотичното раздвижване наоколо като през червена мъгла. „Ленин“ прати сигнал за отбой и Род задиша по-спокойно. Нищо не ги заплашваше и той можеше да се наслади на гледката.

Първо видя Окото. Окото на Мърчисън приличаше на гигантски рубин, по-ярък от сто пълни луни, съвсем сам на черния кадифен фон на Въглищния чувал.

В другия край на небето Сламката бе най-голямата сред море от звезди. При прехвърляне всички системи изглеждаха така: много звезди и едно-единствено далечно слънце. Отдясно блестеше малка точица. „Ленин“. Лангстъновото му поле излъчваше събраната в Окото енергия.

Адмирал Кутузов направи последна проверка и отново сигнализира на Блейн. Докато не се появеше опасност, командваха учените. Род си поръча кафе и зачака информация.