Прашинка в Божието око

— Но ние се готвим да направим тъкмо това!

— Какво? — Уитбред не бе очаквал такава реакция.

— Никой кораб от Първата империя не е открил трансферен пункт от Окото на Мърчисън до Сламката. Може и да не са имали нужда, но все пак сигурно са се опитвали — сериозно каза Потър. — Хм, нямам почти никакъв космически опит, но не съм неграмотен, Уитбред. Окото на Мърчисън е червен супергигант, огромна куха звезда, голяма колкото орбитата на Сатурн в системата на земното слънце. Струва ми се логично, ако изобщо съществува, Олдърсъновият пункт за Сламката да е в онази звезда. Нали?

Хорст Стейли се надигна на лакът.

— Мисля, че е прав. Това обяснява защо никой не е картирал трансферния пункт. Всички са знаели къде е…

— Но никой не е искал да провери. Да, разбира се, че е прав — презрително рече Уитбред. — И тъкмо натам сме се запътили. Ура!

— Да — усмихна се Потър и отново се загледа през илюминатора.

— Това е извънредно необичайно — каза Уитбред. — Ако щете ми вярвайте, но ви уверявам, че не навлизаме в звезди повече от два пъти на всеки три пътувания. — Той замълча за миг. — И даже това е прекалено.

Флотилията спря край мъглявите очертания на Окото на Мърчисън. Не ставаше и дума да влязат в орбита. От това разстояние гравитацията на супергиганта беше прекалено слаба.

Танкерите се приближиха и започнаха да зареждат резервоарите на бойните кораби.

Между Хорас Бери и Бъкман се породи странно приятелство. Търговецът понякога дори се чудеше какво иска от него астрофизикът.

Бъкман бе слаб, жилав човек с тънки кости. Ако се съдеше по вида му, изглежда, забравяше да се храни дни наред. Не го интересуваше нищо в истинската вселена, поне както я разбираше Бери. Хора, време, власт, пари — това бяха само средства, които ученият използваше, за да изследва звездите. Защо му беше да търси компанията на търговец?

Но Бъкман обичаше да говори, а Хорас имаше време да го слуша. Напоследък „Макартър“ бе заприличал на кошер, ужасно оживен и претъпкан с хора. А в каютата на Бери имаше достатъчно място човек да крачи назад-напред.

Или, цинично си мислеше той, може би му харесваше кафето. Бери разполагаше с десетина вида, все приготвени от него смески, и филтърни конуси, с които да го приготвя. Отлично съзнаваше качеството му в сравнение с онова, което правеха в големите кафемашини из кораба.

Набил им поднесе кафе, докато двамата наблюдаваха зареждането на екрана в каютата. Танкерът, който пълнеше резервоара на „Макартър“, не се виждаше, но „Ленин“ и другият кораб се очертаваха на мътноаления фон като мастиленочерни издължени яйца, свързани със сребрист кабел.

— Не би трябвало да е чак толкова опасно — каза доктор Бъкман. — Вие го приемате като спускане в слънцето, Бери. Строго погледнато, наистина е така. Но цялото това огромно пространство не е много по-голямо от Кал или което и да е друго жълто джудже. Мислете за него като за нажежен до червено вакуум. Освен ядрото, разбира се — то навярно е малко и изключително плътно.

— Този случай ни дава възможност да научим много — с блеснали, отправени към безкрайността очи прибави астрофизикът. Бери го наблюдаваше отстрани и намираше изражението му за величествено. И преди го беше виждал, но рядко. Такива хора не можеха да се купят с пари. Присъствието на учения му действаше отпускащо и това му харесваше.

— Мислех, че вече знаете всичко за Окото — отвърна той.

— Проучванията на Мърчисън ли имате предвид? Изгубена е прекадено много информация, а част от запазената не е достоверна. След скока включих цялата си апаратура. Бери, количеството на тежките частици в слънчевия вятър е удивително голямо. А това на хелия — огромно. Но доколкото знаем, корабите на Мърчисън не са навлезли в самото Око. Именно там човек наистина може да научи нещо. — Бъкман се намръщи. — Надявам се, че уредите ни ще издържат. Трябва да се показват извън Лангстъновото поле, разбира се. Най-вероятно ще прекараме известно време в тази нажежена мъгла, Бери. Ако полето поддаде, тя ще унищожи всичко.

Търговецът го зяпна, после се засмя.

— Да, докторе, така излиза!

Бъкман се озадачи. Трябваха му няколко секунди, за да проумее думите му.

— А, разбирам какво искате да кажете. Че ще загинем и ние, нали? Не ми беше хрумнало.

Прозвуча ускорителната сирена. „Макартър“ навлизаше в Окото.

В ухото на Род отекна гърленият глас на Синклер.

— Тук машинното отделение, господин капитан. Всички системи в изправност. Полето се справя чудесно, не е толкова топло, колкото се страхувахме.

— Добре — отвърна Блейн. — Благодаря, Санди. — Той проследи с поглед танкерите, които се смаляваха на звездния фон. Вече бяха на хиляди километри и се виждаха само с телескопи.

Другият екран показваше бяло петно сред червена мъгла: „Ленин“. Флагманският кораб щеше да потърси Олдърсъновия пункт — ако имаше такъв.