Прашинка в Божието око

— Затворете вратите и ги херметизирайте — енергично нареди Род. — Готови за ускорение. — После се обърна и заплува към мостика при нулевата гравитация. В хангара зад него се разгънаха телескопични подпори, които заеха почти цялото пространство. Проектирането на хангари на бойни кораби е сложна работа, тъй като всеки момент може да се наложи да изстрелят катер, и все пак огромното празно помещение трябва да е обезопасено срещу вероятни сблъсъци. С новите совалки на учените на Хорват, хангарът представляваше лабиринт от малки кораби, подпори и сандъци.

Останалите части от „Макартър“ също бяха претъпкани. Вместо обичайната организирана дейност след сирената, коридорите гъмжаха от хора. Объркали предупреждението за ускорение със сигнал за бойна тревога, някои от учените носеха части от бойни униформи. Други просто се мотаеха, пречеха на екипажа и не можеха да решат къде да идат. Сержантите безпомощно им крещяха.

Род най-после стигна на мостика. Офицерите и боцманите припряно разчистваха коридорите и докладваха готовност за ускорение. Блейн не обвиняваше хората си, че не са в състояние да контролират учените, но и не можеше да пренебрегне това положение. Всъщност нямаше в какво да упрекне научния министър и неговите специалисти, но ако се държеше достатъчно строго с екипажа си, учените може би щяха да им съдействат, за да спестят на космонавтите… Струваше си да провери. Род видя на един от мониторите двама морски пехотинци и четирима цивилни лаборанти, които спореха до задната столова, и мислено изруга. Надяваше се, че ще се получи. Все някак трябваше да се справи.

— Сигнал от флагманския кораб, господин капитан. „Поддържай курс към «Червените борове».“

— Ясно, господин Потър. Господин Ренър, поемете управлението и следвайте танкер номер три.

— Слушам — усмихна се главният астрогатор. — Значи потегляме. Жалко, че в устава не пише нищо за шампанско в такива случаи.

— Струва ми се, че и двете ви ръце ще бъдат заети, господин Ренър. Адмирал Кутузов иска да поддържаме, както се изразява той, правилен строй.

— Тъй вярно. Снощи обсъдих този въпрос с главния астрогатор на „Ленин“.

— Аха. — Род се отпусна назад на командното си кресло. Пътуването щеше да е трудно. С всички тези учени на борда. Доктор Хорват беше настоял лично да участва в експедицията и щеше да им създава проблеми. На борда имаше толкова много цивилни, че повечето офицери трябваше да спят по двама в тесните си каюти, а за младши лейтенантите бяха опънати хамаци в юнкерския кубрик. Морските пехотинци бяха натъпкани във възстановителните помещения, за да освободят място за научното оборудване. На Блейн вече му се искаше Хорват да бе спечелил спора с Кранстън. Министърът бе предложил да вземат боен носач, на който имаше предостатъчно място за спане.

От Адмиралтейството обаче бяха наредили експедицията да се състои само от кораби, способни да се защитават. Танкерите щяха да ги придружат до Окото на Мърчисън, но нямаше да продължат до Сламката.

Заради цивилните пътуваха с 1.2 g. Род трябваше да търпи безброй официални вечери, да играе ролята на посредник между учените и екипажа и да отблъсква опитите на астрофизика доктор Бъкман изцяло да обсеби Сали.

Първият скок премина нормално. Трансферният пункт до Окото на Мърчисън имаше удобно разположение. В мига преди прехвърлянето Нова Каледония изглеждаше величествено. После Окото се превърна в пламтящо червено кълбо.

И флотилията потегли напред.

Гавин Потър беше разменил хамака си с Хорст Стейли. Това му костваше една седмица пране на дрехите на старшия юнкер, но си струваше — новият му хамак висеше до илюминатор.

Обикновено илюминаторът се намираше отдолу — в цилиндричния под на кубрика. Потър лежеше по корем, за да гледа през мрежата, и на лицето му се изписваше доволна усмивка.

Уитбред бе точно срещу него. Няколко минути той просто го наблюдаваше, после го повика:

— Потър.

Новошотландецът обърна глава.

— Да, Уитбред?

Пъхнал ръце под тила си, Уитбред продължи да го гледа. Отлично съзнаваше, че интересът на Потър към Окото на Мърчисън не е негова работа. Ала младият юнкер се държеше любезно. Кога ли търпението му щеше да се изчерпи?

На борда на „Макартър“ се случваха забавни неща, но юнкерите не бяха допускани до тях. Когато не бяха на вахта, сами трябваше да си намират развлечения.

— Потър, струва ми се, че ви прехвърлиха на стария „Мак“, когато бяхме на Дагда, точно преди да се насочим към сондата. — Гласът на Уитбред беше звънлив и се чуваше в целия кубрик. Хорст Стейли, който също не бе дежурен, се обърна към тях и се заслуша.

Потър се завъртя и запремигва.

— Да, Уитбред. Точно така.

— Е, все някой трябва да ви го каже, а мисля, че досега никой не се е сетил да го направи. По време на първия ви полет на кораба се приближихме на опасно разстояние до слънце клас F8. Надявам се, че не сте останали с лоши впечатления за флота.

— Ни най-малко. Беше вълнуващо — учтиво отвърна Потър.

— Въпросът е, че такива случаи са нещо изключително. Не са обикновено ежедневие. Реших, че някой трябва да ви го каже.