Прашинка в Божието око

Монорелсовата мотриса се движеше със сто и петдесет километра в час и издаваше приглушено свистене. Съботната навалица тихо се наслаждаваше на пътуването. Почти не се водеха разговори. В една от групичките в дъното се въртеше бутилка. Дори те не вдигаха шум — само повече се усмихваха. Седнали до прозорците, няколко възпитани деца проточваха шии, за да гледат навън, сочеха с ръце и задаваха въпроси на неразбираем диалект.

Кевин Ренър се държеше по същия начин — притискаше лице към прозореца и попиваше чуждата планета. На устните му грееше усмивка.

Стейли седеше на пътеката. Потър беше зад тях.

Тримата не бяха в отпуска и можеха да ги повикат по джобните им компютри. Техниците в доковете на Нова Шотландия изнасяха от хангара на „Макартър“ останките от совалките и поправяха кораба под контрола на Синклер. Главният инженер можеше да има нужда от Потър, а юнкерът бе техен водач. Може би Стейли си мислеше за това, но скованата му поза не говореше за безпокойство. Той се забавляваше. Просто винаги седеше така.

Потър не преставаше да говори и сочи.

— Онези два вулкана, виждате ли ги, господин Ренър? Виждате ли онези квадратни постройки на върховете им? Това са станции за атмосферен контрол. Когато вулканите изригват газ, поддържащите постове изстрелват във въздуха струи култивирани алги. Без тях атмосферата ни нямаше да е годна за дишане.

— Хм. По време на Войните за наследството не сте били в състояние да ги използвате. Как сте се справяли?

— Трудно.

Гледките навън постоянно се меняха. Редуваха се зелени ниви и пустеещи земи, почти лунен пейзаж, смекчен от ерозията. Нямаше бурени. Никакви диви растения. Горичката, покрай която минаваха в момента, имаше същите геометрични очертания като широките цветни лехи малко преди нея.

— Нова Шотландия е колонизирана преди триста години — каза Ренър. — Защо все още е толкова гола? Вече би трябвало да има почвен слой и пръснати навсякъде растения.

— На колониален свят не се случва често да запустее култивирана земя. В нашата история населението се е разпространявало по-бързо от почвения слой. — Потър внезапно изправи гръб. — Погледнете напред. Навлизаме в Земята на Куентин.

Мотрисата плавно спря. Вратите се отвориха и неколцина пътници се изсипаха навън. Водени от Потър, офицерите закрачиха напред. Юнкерът едва не подскачаше. Това беше родният му град.

Ренър ненадейно спря.

— Хей, Окото на Мърчисън се вижда и през деня!

И наистина. Звездата се намираше високо на изток, червена искрица, едва забележима на синия фон на небето.

— Но не и Божието лице.

Хората около тях ги изгледаха странно.

— Господин Ренър, на тази планета не трябва да го наричате Божието лице — тихо каза Потър.

— А? Защо?

— Неговистите го наричат „Неговото лице“. Те не споменават името на своя Бог. Добрият енориаш не вярва, че съществува нещо друго, освен Въглищния чувал.

— Навсякъде другаде го наричат Божието лице. Независимо дали са добри енориаши.

— На никое друго място в Империята няма неговисти. Ако тръгнем натам, ще стигнем до Неговата църква преди да се мръкне.

Земята на Куентин бе селце, заобиколено от житни ниви. Пътят представляваше широк поток застинал базалт. Ренър предположи, че преди много време оттук е прелетял кораб, за да маркира пътищата преди да издигнат сградите. По повърхността се виждаха безброй пукнатини. Сега от двете страни се издигаха къщи на два или три етажа и пътят едва ли можеше да се ремонтира по същия начин.

— Как са се появили неговистите? — попита главният астрогатор.

— Според легендата — започна Потър, после замълча. — Да, може пък изобщо да не е легенда. Неговистите твърдят, че един ден Божието лице се събудило.

— Какво?!

— Той отворил единственото Си око.

— Естествено, ако сламкарите наистина са използвали лазерно оръдие, за да задвижват светлинното си платно. Има ли някакви дати?

— Да. — Юнкерът се замисли. — Случи се по време на Войните за наследството. Войната ни донесе огромни беди, нали знаете. Нова Шотландия остана вярна на Империята, но не и Нова Ирландия. Силите ни бяха равни. В продължение на петдесетина години се сражавахме помежду си. Накрая не останаха междузвездни кораби и контактът със звездите прекъсна. После, през две хиляди осемстотин и седемдесета в системата навлезе кораб. Това беше „Калаен кратер“, търговски кораб, преоборудван в боен. Имаше Лангстъново поле и трюмът му беше пълен с торпеда. Макар и повреден, той беше най-могъщият кораб в системата на Нова Каледония — толкова ниско бяхме паднали. С негова помощ разбихме новоирландските предатели.

— Това се е случило преди сто и петдесет години. А ти го разказваш, като че ли си очевидец.

Потър се усмихна.

— Тук приемаме историята си изключително лично.

— Разбира се — отбеляза Стейли.

— Питахте за дати — продължи Потър. — В университетските архиви не пише нищо. Някои от компютърните файлове са повредени по време на войната, нали разбирате. С Окото се е случило нещо, това е сигурно, но трябва да е било в края на войната. И никой не му е обърнал сериозно внимание.