Прашинка в Божието око

— Вече наредих на адмирал Кранстън да свика всички свободни в момента бойни кораби. Пратих на негово величество спешна молба за допълнителни сили. Предлагам към Сламката да се отправи експедиция на флота, за да установи какво става там. В същото време доковете на Нова Шотландия да преустроят достатъчно кораби, за да сме сигурни, че ако се наложи, ще сме в състояние да унищожим планетата на извънземните.

В залата прозвучаха възклицания. Един от членовете на Съвета припряно се изправи и поиска думата.

— Доктор Антъни Хорват, министър на науката — съобщи председателят.

— Ваше височество, милорди, нямам думи — започна Хорват.

— Ще ми се наистина да беше онемял — измърмори към Род адмирал Кранстън.

Министърът на науката бе възрастен, грижливо облечен мъж с внимателно обмислени жестове и думи, сякаш знаеше точно какво иска да каже и нищо повече. Говореше тихо, но гласът му отлично се чуваше в цялата зала.

— Милорди, тази сонда с нищо не ни заплашва. Тя е носила на борда си само един пътник, който не е имал възможност да докладва на родната си планета. — Хорват хвърли многозначителен поглед към адмирал Кранстън. — Няма абсолютно никакви данни, че извънземните познават пътуването със свръхсветлинна скорост. Няма нито намек за опасност, макар че милорд Армстронг говори за свикване на флота. Той се държи така, сякаш някакъв мъртъв извънземен и неговото светлинно платно заплашват цялото човечество! Питам ви, има ли логика в това?

— Какво е вашето предложение, доктор Хорват? — каза председателят.

— Да пратим експедиция, да. Съгласен съм с министър Армстронг, че няма смисъл да чакаме подробни инструкции от Спарта. Пратете боен кораб, ако това ще успокои духовете. Но с учени, дипломати, представители на търговското съсловие. Да идем с мир, както те дойдоха с мир, а не да ги заплашваме, сякаш са пирати! Никога повече няма да имаме такава възможност, милорди. Първият контакт между човечеството и разумни извънземни. О, ще открием други разумни видове, но никога повече няма да има първи път. Онова, което направим, завинаги ще остане в нашата история. Нека не я опозоряваме!

— Благодаря ви, доктор Хорват — рече председателят. — Има ли други изказвания?

Имаше. Всички заговориха едновременно, докато най-после не беше въведен ред.

— Господа, трябва да вземем решение — заяви херцог Бонин. — Какъв съвет бихте желали да дадете на негово височество? Да пратим ли експедиция на Сламката?

Този въпрос се реши бързо. Групите на военните и учените бяха по-многобройни от поддръжниците на сър Трафин. Нова Шотландия щеше колкото може по-бързо да прати кораби.

— Отлично — кимна Бонин. — А сега за характера на експедицията. Военна или цивилна?

Майордомът удари с жезъла си. Всички отправиха погледи към трона. По време на дебатите Мерил не беше проявил никакво отношение.

— Благодаря на Съвета, но не се нуждая от препоръки по този въпрос — заяви вицекралят. — Той се отнася до безопасността на сектора. — Мерил прокара пръсти през косата си, жест, който провали тържествеността на думите му. Когато осъзна какво е направил, Негово височество припряно отпусна ръка в скута си. На лицето му се изписа усмивка. — Макар да предполагам, че решението на Съвета не би се различавало от моето. Сър Трафин, за чисто научна експедиция ли се обявява вашата група?

— Не, ваше височество.

— Струва ми се, че е излишно да питам милорд министъра на войната. Във всеки случай, групата на доктор Хорват щеше да остане в малцинство. Тъй като подготвянето на експедиция от такъв характер не изисква общо заседание на Съвета, незабавно ще приема доктор Хорват, сър Трафин, милорд Армстронг и адмирал Кранстън в кабинета си. Адмирал, това ли е офицерът, за когото ми говорихте?

— Да, ваше височество.

— Доведете и него. — Мерил се изправи и се отдалечи от трона толкова бързо, че майордомът нямаше възможност да изпълни церемониалните си задължения. Той със закъснение удари с жезъла по подиума и се обърна към портрета на императора.

— Негово височество обявява Съвета за разпуснат. Бог да дари мъдрост на негово височество. Боже, пази императора.

Докато другите напускаха залата, адмирал Кранстън хвана Род под ръка и го изведе през една малка врата до подиума.

— Какво мислите за всичко това? — попита главнокомандващият.

— Беше много организирано. Присъствал съм на сесии на Съвета на Спарта, на които едва не се стигаше до бой. Старият Бонин си знае работата.

— Да. Разбирате този политически капан, нали? Поне по-добре от мен. Може би ще се окаже, че изборът ни е бил по-правилен, отколкото смятах.

— Какъв избор, господин адмирал?

— Не е ли очевидно, капитане? Снощи двамата с негово височество взехме решение. Ще потеглите с „Макартър“ за Сламката.

10. Убиецът на планети