Прашинка в Божието око

— И все пак е сигурно, че рано или късно в полето ще се появи пробойна — продължи главният инженер. — Топлината няма къде да отиде, така че трябва да се акумулира. Това не е като космическа битка, господин капитан. Но можем да издържим, без да освобождаваме натрупаната енергия, поне седемдесет и два часа. После — нямаме данни. Досега никой не се е опитвал да изпълни толкова безумен номер.

— Да.

— А би трябвало — весело подхвърли Ренър, който слушаше разговора от своя пулт. „Макартър“ поддържаше гравитация 1 g, но рядката фотосфера оказваше по-голяма съпротива, отколкото бяха очаквали. — Логично е Мърчисън да се е опитал. Корабите на Първата империя са били по-добри от нашите.

— Може и да се е опитал — разсеяно отвърна Род. На екрана „Ленин“ се отдалечаваше. Изпълни го раздразнение. Трябваше да води „Макартър“…

Старшите офицери спяха на постовете си. Ако полето погълнеше прекалено много енергия, нямаше да са в състояние да направят нищо, но Блейн се чувстваше по-добре на командното си кресло. Накрая стана очевидно, че присъствието му е излишно.

От флагмана се получи заповед и „Макартър“ изключи двигателите си. Прозвуча предупредителна сирена и корабът се завъртя, после друг сигнал оповести края на неприятните гравитационни промени. Екипажът и пътниците разкопчаха предпазните си колани.

— Освободете вахтените на долната палуба — нареди Род.

Ренър се изправи и се протегна.

— Това е, господин капитан. Разбира се, когато фотосферата се сгъсти, ще трябва да намалим скоростта, но няма проблем. Триенето и без това ни забавя. — Той погледна към екраните си и зададе няколко въпроса на компютъра. — Не е плътна като… хм, да речем като атмосфера, но гъстотата й е много по-голяма от тази на слънчев вятър.

Блейн и сам го виждаше. „Ленин“ все още водеше с изключени двигатели. На екраните флагманският кораб приличаше на черна треска с неясни очертания заради четирите хиляди километра нажежена до червено мъгла.

Окото се сгъстяваше около тях.

Род остана на мостика още един час, после осъзна, че е забравил нещо.

— Господин Ренър?

— Слушам.

— Вече можете да си починете. Предайте управлението на господин Кроуфорд.

— Слушам. — Главният астрогатор се запъти към каютата си. Още преди четирийсет и осем минути беше стигнал до заключението, че присъствието му на мостика не е наложително. А сега, горещ душ и малко сън на койката, вместо на пулта…

Както обикновено, коридорът до каютата му бе претъпкан. Кевин Ренър решително си пробиваше път — и изведнъж някой силно се блъсна в него и почти падна.

— По дяволите! Извинете — изръмжа мъжът и се хвана за реверите на астрогатора.

— Извинете и вие, доктор Хорват.

— Моите извинения — Министърът на науката отстъпи назад и изтупа дрехите си. — Още не съм свикнал с гравитацията. С всички ни е така. Дали е заради ефекта на Кориолис10?

— Не. Заради лактите е — отвърна Ренър и на устните му плъзна обичайната му усмивка. — На борда на този кораб има шест пъти повече лакти, отколкото хора, докторе. Изчислих го.

— Много смешно, господин… Ренър, нали? Главен астрогатор Ренър. Ренър, тази пренаселеност пречи на моите хора също толкова, колкото и на вашите. Ако можехме да не ви се пречкаме, нямаше да го правим. Но не можем. Трябва да съберем информация за Окото. Възможно е никога повече да не ни се удаде такъв шанс.

— Зная, докторе, и се отнасям с разбиране. А сега, ако обичате… — Сладките мечти за гореща вода и чисти завивки се стопиха, когато Хорват отново го хвана за реверите.

— Един момент, моля. — Министърът като че ли си спомни за нещо. — Господин Ренър, вие сте били на борда, когато капитанът е пленил извънземната сонда, нали?

— Естествено.

— Бих желал да поговоря с вас.

— Сега ли? Но, докторе, всеки момент може да ме повикат на мостика…

— Спешно е.

— Но както може би сте забелязали, ние се движим във фотосферата на звезда. — „И не съм се къпал от три дни, както също може би сте забелязали…“ Ренър видя изражението на Хорват и се предаде. — Добре, докторе. Само че нека не стоим в коридора.

Каютата на министъра беше също толкова претъпкана с багаж, колкото и всички на борда, но бе самостоятелна, което целият екипаж на „Макартър“ би сметнал за незаслужен разкош. Ако се съдеше по презрителния поглед на Хорват, неговото мнение очевидно не бе такова.

Той прибра койката в стената и спусна два стола.

— Седнете, Ренър. Някои неща в това пресрещане ме безпокоят. Надявам се, че ще получа от вас безпристрастен поглед върху нещата. Вие не сте флотски човек.

Главният астрогатор не си направи труд да отрече това твърдение. Преди беше служил като помощник-капитан на търговски кораб и нямаше търпение да напусне флота с още по-богат опит, за да стане капитан.

— Е, Ренър — каза Хорват и седна на ръба на сгъваемия стол, — абсолютно ли беше необходимо да атакувате сондата?

Ренър се разсмя.

Министърът не реагира, макар да изглеждаше така, сякаш е сдъвкал развалена стрида.

— Извинете — отвърна астрогаторът. — Не трябваше да се смея. Вие не бяхте на борда. Знаете ли, че сондата се приближаваше към Кал с максимално ускорение?