Прашинка в Божието око

— Кораб, Блейн — съобщи астрофизикът. — От обитаемия свят. Не го открихме, защото беше скрит зад оня идиотски лазерен сигнал.

Род кимна. Собствените му екрани бяха показали сламкарския кораб още преди девет минути. Хората на старшия свързочник нямаха намерение да позволят на цивилните да се похвалят с по-голяма бдителност от флота.

— Ще стигне до нас след около осемдесет и един часа — продължи Бъкман. — Ускорява с нула цяло осемдесет и седем, което по някакво странно съвпадение е повърхностната гравитация на първата планета на Сламката. И има адски силно неутриново излъчване. В общи линии е държи като първия кораб, само че е огромен. Ще ви съобщя, ако научим нещо ново.

— Чудесно. Продължавайте да го наблюдавате, докторе. — Блейн кимна и Уитбред прекъсна връзката. Капитанът се обърна към помощника си. — Хайде да сравним нашата информация с тази на Бъкман, Джак.

— Слушам. — Няколко минути Каргил трака на компютърната клавиатура. — Господин капитан?

— Да?

— Вижте началното време. Извънземният кораб е потеглил малко повече от час след прехвърлянето ни в системата.

Блейн подсвирна.

— Сигурен ли си? Това означава десет минути, за да ни засекат, още десет, за да се свържем с тях, и четирийсет минути, за да се приготвят и да потеглят. Що за кораб може да потегли за четирийсет минути, Джак?

Каргил свъси вежди.

— Поне аз не съм чувал за такъв. Флотът може да го направи, ако поддържа пълна готовност…

— Точно така. Мисля, че към нас се приближава боен кораб. Най-добре съобщи на адмирала, после на Хорват. Уитбред, свържете ме с Бъкман.

— Да? — сърдито отговори астрофизикът.

— Докторе, нужно ми е всичко, което хората ви могат да научат за сламкарския кораб. Бързо. Бихте ли помислили и по въпроса за доста странното им ускорение?

Ученият прегледа цифрите, които му прати Блейн.

— Всичко ми изглежда съвсем нормално. Потеглили са от първата планета на Сламката или от орбитираща в близост луна четирийсет минути след нашето пристигане. Какъв е проблемът?

— Щом са тръгнали толкова бързо, почти сме убедени, че корабът е боен. Иска ни се да вярваме, че не е така.

— Вярвайте в каквото си щете, но цифрите не лъжат, капитане. Или са потеглили след четирийсет минути, или… е, можете да преместите кораба с малко повече от два милиона километра от тази страна на планетата, това ще им даде повече време… но не ми се струва вероятно.

— На мен също. Искам да ми отговорите на този въпрос, доктор Бъкман. Какво би могло да им даде повече време?

— Чакайте да помисля… Не съм свикнал да разсъждавам от гледна точка на космическата техника, нали знаете. Моята област по-скоро са гравитационните ускорения. Хм. — Очите на астрофизика странно заблуждаха и той за миг заприлича на идиот. — Трябва да допуснем период за набиране на инерция и много по-високо ускорение в метода на потегляне. Много по-високо.

— Колко време за набиране на инерция?

— По няколко часа за всеки час забавяне преди потеглянето. Капитане, не разбирам проблема ви. Защо да не пратят научноизследователски кораб за четирийсет минути? Защо смятате, че е боен? В края на краищата, „Макартър“ е едновременно и двете, а на вас ви трябваше ужасно много време, за да потеглите. Аз бях готов много по-рано.

Блейн го изключи. „Ще му извия мършавия врат. После ще ме дадат на военен съд, но ще се оправдая с неизбежна самоотбрана. Ще призова за свидетели всички, които са го познавали. Няма начин да не ме признаят за невинен.“

— Какво откри, Джак?

— Корабът е потеглил за четирийсет минути.

— Значи все пак е боен.

— Така смята адмиралът, господин капитан. Доктор Хорват не беше убеден.

— Аз също, но трябва да сме готови. Освен това ни е необходима повече информация за сламкарите от онова, което хората на Хорват научават от нашата гостенка. Джак, искам да вземеш катера и да идеш на астероида, от който пристигна извънземната. На него няма признаци на живот, така че не би трябвало да е опасно. Виж какво е правила там сламкарката. Това може би ще ни даде някаква идея.

18. Каменният кошер

Хорас Бери наблюдаваше трийсетсантиметровите сламкарчета, които си играеха в клетката.

— Хапят ли? — попита той.

Досега не са ухапали никого — отвърна Хорват. — Даже когато лаборантите им взимаха кръв. — Търговецът го озадачаваше. Министър Хорват се смяташе за добър психолог — някога беше изоставил науката, за да се отдаде на политиката, която бързо трябваше да усвои — но не можеше да проникне в мисловните процеси на Бери. Спокойната му усмивка беше само маска — зад нея той хладнокръвно и дистанцирано гледаше извънземните като Бог, преценяващ съмнително създание.

„Господи, колко са грозни — мислеше си Бери. — Жалко. Няма да станат за домашни любимци, освен ако…“ Той се овладя, пристъпи напред и пъхна ръка през мрежата.

— Зад ухото — посъветва го Хорват.

— Благодаря. — Хорас се зачуди дали някое от зверчетата ще подуши дланта му. По-слабото се приближи и той предпазливо го почеса зад ухото, защото изглеждаше крехко и деликатно. Ала на съществото явно му хареса.