Прашинка в Божието око

— Той ми обясни. За астероида ни е известно само, че сламкарката се е интересувала от него — отвърна Стейли. — Когато разберем причината, ще знаем нещо за извънземните.

— Не е много — изсумтя ученият.

Стейли се отпусна. Или събеседникът му нямаше представа за лошата слава на Завър, или… не. Тактичен? Бъкман? Едва ли.

Сламкарското бебе се роди пет часа след като катерът на „Макартър“ се отправи към астероида. Раждането мина невероятно лесно. Мъничето бе голямо приблизително колкото плъх.

В лабораторията постоянно прииждаха космонавти, офицери и учени, дори капитанът намери повод да се отбие.

— Виж колко по-мъничка е долната лява ръка — каза Сали. — Оказахме се прави, Джонатан. Малките сламкари са произлезли от големите.

Някой се сети да доведе голямата извънземна. Тя изобщо не прояви интерес към новороденото, но издаде някакви звуци към другите. Едното извади часовника на Хорас Бери изпод възглавницата си и й го подаде.

Когато можеше, Род наблюдаваше дейностите около сламкарското бебе. То изглеждаше прекалено развито за новородено — след няколко часа вече гризеше зеле и ходеше, макар че майка му обикновено го носеше с единия си чифт ръце. Тя се движеше бързо и миниатюрното създание очевидно не й пречеше.

Междувременно извънземният кораб се приближаваше и дори в ускорението му да имаше промяна, тя беше прекалено незначителна, за да я регистрират.

Блейн прати на Каргил лазерно съобщение: „Ще пристигнат след седемдесет часа. Искам да се върнеш десет часа преди тях. Не позволявай на Бъкман да започва нещо, което няма да успее да свърши в този срок. Ако установиш контакт със сламкари, незабавно ми докладвай — и не се опитвай да разговаряш с тях, освен ако не е абсолютно наложително.“

„Слушам.“

„Това не е моя заповед, Джак, а на Кутузов. Вашата екскурзия не му допадна много. Само хвърлете един поглед на скалата и се връщайте.“

Астероидът се намираше на трийсет милиона километра от „Макартър“, което правеше около двайсет и пет часово пътуване в едната посока с ускорение 1 g. С 4 g щяха да съкратят времето наполовина, но просто не си струваше, поне според Стейли.

— Но бихме могли да увеличим ускорението на една и половина гравитации, господин старши лейтенант — предложи юнкерът. — И няма да се мотаем толкова много.

— Блестящо предложение, Стейли — топло отвърна Каргил.

— Значи го приемате?

— Не.

— Но… защо, господин старши лейтенант?

— Защото не обичам излишното ускорение. Защото се изразходва повече гориво и може да се наложи „Макартър“ да се приближи до газовия гигант, за да събере водород. Никога не хвърляй горивото на вятъра, Стейли. Все някога ще ти потрябва. Освен това идеята е глупава.

— Тъй вярно.

— Глупавите идеи са за извънредни ситуации. Когато сме опитали всичко друго. Ако постигнат успех, влизат в учебниците. Иначе просто изпълняваш написаното в учебника, който в общи линии представлява сбор от глупави идеи, постигнали успех. — Каргил се усмихна на озадаченото изражение на юнкера. — Ще ти разкажа онази, с която аз влязох в учебника…

Юнкерите имаше на какво да се учат. Ако притежаваше способности и оцелееше, Стейли щеше да заема и по-високи чинове.

Каргил свърши разказа и си погледна часовника.

— Иди да поспиш, Стейли. После ще поемеш управлението.

От разстояние повърхността на астероида изглеждаше тъмна, груба и пореста. Той се завърташе за трийсет и един часа — според Бъкман, странно бавно. Нямаше признаци за живот: никакво движение, радиация или неестествен неутринов поток. Хорст Стейли провери за температурни колебания, но не откри.

— Това потвърждава, че скалата е пуста — каза той. — Формата на живот, еволюирала на първата планета, се нуждае от топлина, нали, докторе?

— Да.

Катерът се приближаваше. Петната, заради които астероидът изглеждаше порест, се превърнаха в дупки, после в зейнали ями с неправилна форма. Очевидно метеоритни кратери. Но толкова много?

— Нали ви казвах, че троянските пунктове са пренаселени — самодоволно рече Бъкман. — Астероидът сигурно редовно преминава през троянския куп… дайте ми увеличен образ на онзи голям кратер ей там, Каргил.

Черната яма изпълни половината от екрана. Около нея имаше по-малки дупки.

— Няма следа от кратерен ръб — рече старши лейтенантът.

— Забелязахте го, нали? Проклетата скала е куха. Ето защо регистрирахме толкова ниска плътност. Е, в момента не е обитаема, но някога трябва да е била. Даже са си осигурили удобно въртене. — Бъкман се обърна. — Каргил, трябва да претърсим този астероид.

— Да, но не вие. На скалата ще се спуснат само военни.

— Това е в моята област, по дяволите!

— Но безопасността е в моята, докторе. Лафърти, заобиколете скалата.

От другата страна на астероида имаше огромен кратер с форма на чаша.

— Целият е в мънички кратери… но това са кратери, а не дупки — каза помощник-капитанът. — Какво ви говори това, докторе?

— Нямам представа. Не и ако е естествено образувание…

— Бил е преместен! — възкликна Стейли.