Прашинка в Божието око

— Странно, тъкмо както си мислех — отвърна Каргил. — Астероидът е бил преместен с термоядрени устройства. Бомбите са били взривявани една по една в кратера, за да отвежда енергията. И ние сме го правили. Дайте ми данните за радиацията, юнкер.

— Слушам. — Стейли излезе и се върна след минута. — Нищо, господин старши лейтенант. Абсолютно студен е.

— Наистина ли? — Каргил отиде да се убеди лично. Когато свърши, вдигна поглед от уредите и се намръщи. — Студен като сърце на пират. Ако са използвали бомби, трябва да са действали адски чисто. Това не бива да ме изненадва.

Катерът продължи да обикаля около летящата планина.

— Онова там би могло да е херметичен шлюз. — Стейли посочи един каменен купол, заобиколен от избледнели оранжеви кръгове.

— Да, но се съмнявам, че ще успеем да го отворим. Ще влезем през някоя от метеоритните дупки. И все пак… ще го разгледаме. Лафърти, спусни катера.

В докладите си го наричаха Кошерния астероид. В цялата скала бяха издълбани многостенни помещения, свързани с прекалено тесни за хора проходи, натъпкани с изсъхнали асиметрични мумии. Каквито и чудеса да бяха правили извънземните строители, изкуствената гравитация не се нареждаше сред тях. Във всички посоки минаваха коридори, по-големите стаи и складове бяха осеяни с издатини за хващане, куки за въжета и ниши.

Навсякъде се носеха мумии със зейнали усти. Височината им варираше от метър до метър и половина. Стейли избра няколко и ги прати на катера.

Имаше и машини, абсолютно загадъчни за юнкера и неговите хора. Стейли ги отделяше според странността им, а не според потенциалната им полза — нито една от тях не беше цяла.

— Няма метал — докладва той. — Каменни маховици и вероятно интегрирани вериги — керамика с примеси, нещо такова. Но почти няма метал, господин старши лейтенант.

Продължиха в случайна посока и накрая може би стигнаха до централната зала. Помещението бе гигантско, както и машината в средата му. От нея излизаха кабели, които можеха да са свръхпроводници, и това убеди Стейли, че тук се е намирал енергийният източник на астероида. Ала нямаше и следа от радиация.

Провряха се през тесни тунели между странни каменни блокове и откриха голяма метална кутия.

— Разрежете я — нареди юнкерът.

Лафърти включи лазерната си резачка. Тънкият зелен лъч не остави нито драскотина по златистата повърхност. Къде отиваше енергията, зачуди се Стейли. Дали по някакъв начин машината не я поглъщаше? Избилите по челото му капки пот му подсказаха отговора.

Той поиска данни за температурата. Металната кутия се беше нажежила. Когато Лафърти изключи лазера, тя бързо се охлади.

„Топлинен свръхпроводник.“ Стейли подсвирна в микрофона си и се зачуди дали няма да открие по-малък екземпляр. После опита да отчупи парче от обвивката с клещи и те се огънаха като ламарина. Но заедно с тях се откъсна метална ивица.

Нямаше начин да претърсят Кошера с неговите тесни лъкатушни коридори. Трудно можеха да определят къде точно се намират, затова оставяха по пътя си знаци и използваха протоннолъчеви уреди, за да измерват разстоянията през тънките като черупка на яйце стени. Кошерният астероид не бе безопасно място за живот.

Но дъното на големия кратер беше много дебело.

„Радиация — помисли си Стейли. — Сигурно е имало остатъчна радиация. Иначе щяха да са издълбали и тази стена.“

Очевидно населението на астероида се бе увеличавало с невероятна бързина.

И после нещо беше избило всички.

А сега нямаше абсолютно никаква радиация. Преди колко време можеше да се е случило това?

Юнкерът замислено погледна малката тежка сламкарска машина, която Лафърти и Зол мъкнеха през тесния тунел. Вакуумното циментиране и движението на елементарни частици по вътрешната повърхност — това можеше да подскаже на учените на „Макартър“ кога е изоставен Кошерния астероид, но Стейли вече знаеше, че е било много отдавна.

19. Популярността на Канал 2

Капелан Дейвид Харди наблюдаваше малките извънземни само по интеркома, защото по този начин не го въвличаха в безкрайните дискусии за същността им. Този научен въпрос интересуваше Хорват и хората му, но за капелан Харди тук се криеше нещо повече от интелектуално любопитство. Трябваше да определи дали сламкарите са човеци. Учените се питаха само дали са разумни.

Единият въпрос предхождаше другия, разбира се. Господ едва ли бе създал същества с душа, но без разум, ала бе напълно възможно да е сътворил разумни същества без душа или такива, чието спасение се постига по съвсем различен от познатия човешки начин. Те можеха дори да са някакъв вид ангели, макар че изглеждаха ужасно странно. Харди се усмихна и отново погледна извънземните. Голямата сламкарка спеше.

В момента малките също не вършеха нищо интересно. Нямаше нужда постоянно да ги наблюдава. И без това всичко вече бе холографирано и като лингвист на „Макартър“, щяха да му съобщят, ако се случеше нещо. Вече беше убеден, че дребните създания не са нито разумни, нито човеци.