Пред вратите на мрака

— Ще се опитам — отвърна брат му.

Заслизаха бавно, като се оглеждаха на всяка крачка, но след малко Гуламендис спря и каза:

— Нещо не е наред.

— Какво?

— Усещам демони из цялата долина. Огромно, несметно множество. Но отпред… нищо.

— Нищо?

— Ако затворя очи, на хълма пред нас няма никакви демони.

Ларомендис отново надзърна над ръба и промърмори:

— Странно.

— Какво виждаш?

— Мълчи, наблюдавай и после ми кажи ти какво виждаш.

Двамата братя надигнаха глави и загледаха демоните, които сега бяха само на двеста крачки от тях. Демонският крал стоеше скръстил ръце на огромния си корем, лицето му бе истинска маска на злото, докато наблюдаваше битката долу с пламтящи очи. Внезапно ръката му се стрелна напред и той даде знак — заповядваше на бойците си да продължат нападението, макар да нямаше повече подкрепления.

— Защо дава сигнал за атака, след като битката е почти приключила? — попита Ларомендис.

— Защото това не е сигнал за атака. Ела да видим по-отблизо.

Приближиха се дотолкова, доколкото сметнаха за разумно, и Гуламендис каза тихо:

— Виждаш ли?

Демонският крал отново даваше сигнал за атака.

— Какво? — промърмори Ларомендис, после затвори очи. — Какъв съм глупак! Това е магия.

— Доста добра илюзия, доколкото мога да определя. Би могла да измами всеки, който не може да надушва демони, дори твоя скъп брат, а никой не би се приближил толкова, че да разбере, че става въпрос за игра на светлини и магия.

— Но защо…?

— По-късно ще мислим за това — рече Гуламендис. — Сега трябва да потърсим пътя за вкъщи или поне някакъв начин да се измъкнем оттук. Защо тези демони са подмамени тук, за да бъдат избити от други от техния вид, е загадка, но в момента е по-важно да намерим портал.

Той се изправи, без повече да се безпокои от близостта на илюзорните демони, и Ларомендис го последва. Умората, натрупана през последните дни, се разсея от мисълта за възможния близък край на това премеждие и те почти се затичаха надолу.

Веднага щом подминаха фалшивите демони се натъкнаха на широка пътека и прецениха, че е била отъпкана съвсем наскоро от хиляди крака.

— Е, сега поне знаем, че атакуващата армия е реална — рече Ларомендис.

— Демоните не могат да бъдат лъгани толкова дълго — отвърна брат му. — Мисля, че го разбра, когато престанаха да вярват в твоите илюзии и се нахвърлиха върху нас.

— Аз пък смятах, че когато става въпрос за подобно клане, с толкова много кръв и крясъци, може да са изгубили способността си да преценяват реално случващото се — отвърна магьосникът, докато се спускаха почти тичешком по пътеката.

— Сигурно си прав. Но от нас двамата ти си магьосникът. Можеш ли да създадеш илюзия за толкова огромна армия?

— Не — отвърна Ларомендис, който вече се задъхваше. — Никой не може да го направи. Ще са нужни поне десетина специалисти от моя ранг. И дори тогава не биха могли да задържат илюзията дълго. Тези неща поглъщат огромно количество магия. Трябва да се съберат стотици магьосници.

— Да се надяваме, че който и да стои зад това, е твърде зает и няма да ни забележи.

Изведнъж се блъснаха в нещо невидимо и спряха.

— Какво е това? — викна Гуламендис.

— Бариера… — Ларомендис протегна ръка, после я отдръпна. — Не причинява болка, ала усещането не е от приятните.

— От какво е?

Ларомендис я побутна с пръст.

— Мисля, че е… — Пристъпи напред и изведнъж изчезна.

— Ларо! — извика Укротителят на демони.

Внезапно във въздуха пред него се появи ръка, сграбчи го и го дръпна.

— Къде сме? — попита Гуламендис.

Където и да бяха, нямаше и следа от пустинята, която ги заобикаляше допреди миг.

Намираха се насред пуст площад, затворен от черните стени на крепост. Стените достигаха трийсет стъпки височина, а площадката между тях бе широка поне двеста. Над главите им се издигаше нещо, каквото не бяха виждали никога. Ако замъкът, построен от Черния магьосник, целеше да отпраща предупреждение към преминаващите кораби, видът на тази твърдина бе достатъчен да изплаши всекиго до смърт.

В небето над тях бе увиснала завеса от черни облаци, толкова плътни, че бе невъзможно да се определи дали е ден, или нощ. Отдолу облаците бяха озарени от отблясъците на броеница вулкани, заобикалящи мястото, на което се намираха. В далечината огромна светкавица проряза небосвода и малко след това бе последвана от гръм.

— Къде сме? — повтори Гуламендис.

Брат му го дръпна към сянката на ъгловата кула. От входа на крепостта се бе появил огромен демон и макар да беше далече, можеха да преценят, че е висок над десет стъпки. Крачеше забързано, но не право към тях, а малко встрани. Също като тези, които бяха видели на другия свят, и той бе с доспехи, а над рамото му стърчеше дръжката на огромен двуръчен меч.

— Това ли е демонското царство? — попита Ларомендис.

— Не може да е — отвърна брат му.

— Защо да не може?

— Защото ако това е Петият кръг, със сигурност вече щяхме да сме мъртви. Всичко, което знаем за Петия кръг, ни подсказва, че в него ще загинем за броени минути, ако не сме защитени от силна магия.

— Косриди — каза Ларомендис. Имаше предвид разказите на човешкия магьосник Пъг за пътешествието му във Втория кръг.