Пред вратите на мрака

— Така излиза — рече брат му.

— От друга страна — продължи Ларомендис, — кой може да твърди със сигурност, че законите в Петия кръг са същите като във Втория?

— Хайде да обсъдим тази теория по-късно — рече Гуламендис. — И все пак не усещам тук присъствие на демони.

— Още една илюзия?

Гуламендис удари с ръка каменната стена. Заболя го.

— Какво смяташ?

Ларомендис затвори очи, докосна стената и отвърна:

— Ако тази крепост е създадена с магия, този, който го е направил, има силата на бог.

— В такъв случай да потърсим някое място, на което да се скрием, докато не решим какво ще правим — заяви Гуламендис.

Тръгнаха покрай стената, като се придържаха в сянката й.

— Това може да не е Демонското царство — рече Ларомендис, — но въздухът направо ме задушава.

— Заради дима и пепелта от вулканите е — обясни брат му.

— Кой би построил крепост на място като това?

— Нямам представа — отвърна Гуламендис. — Виж. — И посочи една малка барака, долепена до стената — склад или може би заслон.

Двамата се отправиха крадешком нататък. Нямаше други признаци за опасност, след като демонът се бе скрил от погледите им, но не знаеха дали не ги наблюдават от някой от стотиците прозорци над главите им.

— Прилепи! — извика изведнъж Гуламендис и посочи нагоре.

Десетина черни точки се появиха на фона на червеникавото сияние и после изчезнаха, за да изникнат отново след миг и да започнат да се уголемяват.

— Идват насам! — каза магьосникът.

— Я да видим какво държат тук — подметна Гуламендис нехайно и отвори вратата на бараката.

Видяха чували и сандъци, подредени в нещо като организиран безпорядък. Когато затвориха вратата, се озоваха в почти пълен мрак.

Почти пълен, защото през дъсчените стени на бараката се процеждаше светлина. Двамата братя долепиха лица до процепите и видяха, че летящите демони вече са кацнали и се подреждат в нещо като боен строй: в две редици от по шестима.

— Очакват нещо — рече Гуламендис.

— Какво ли?

— Не зная.

— Е, тъй като засега излизането ни оттук не стои на дневен ред, предлагам да си кротуваме и да гледаме.

Неспособен да предложи нещо друго, Ларомендис само кимна.

Изминаха часове, но на двора не се случваше нищо съществено. Когато слънцето се издигна, в бараката стана по-светло.

— Я да видим какво имаме тук? — каза Ларомендис и смъкна един чувал от рафта до стената. Чувалът се отвори и отвътре се изтърколи едър червен плод. — Охо! Ябълки!

Гуламендис грабна ябълката и я захапа лакомо. Не беше най-свежият плод, който бе опитвал, но студената суха барака я бе съхранила в приемливо състояние.

— Какво има в другите чували? — попита брат му, докато дояждаше друга ябълка. Извади кинжала си, дръпна един чувал и го разряза.

В чувалите и сандъците откриха провизии и дрехи. Дрехите бяха с човешки размери, твърде големи за джуджета и прекалено малки за таредели, тоест със сигурност не по вкуса на двамата елфи.

— Защо са тук? — зачуди се Гуламендис.

— Не зная, но опитай — рече брат му и му подхвърли къс сушено месо.

Гуламендис впи лакомо зъби в него, после попита:

— Къде сме попаднали?

— Ти знаеш за демоните повече от всички. Какво смяташ?

— Демоните ядат всичко. Те изсмукват живота на жертвите си, а после дояждат това, което е останало от физическата им обвивка. — Разпери ръце и добави: — Не трупат в складове плодове и месо. Това не е храна за демони.

— Тогава за кого е предназначена?

— Да се нахраним, да си починем, а после ще потърсим отговора — предложи Гуламендис.

— Е, нямам по-добра идея — отвърна Ларомендис. — Ако никой не ни обезпокои, ще почакаме да се стъмни и тогава ще разузнаем наоколо.

— Прав си. Нямаме по-добра идея.

Денят се точеше бавно. На два пъти братята скачаха, готови да се бият, тъй като наблизо минаваха демони, но като че ли никой не проявяваше интерес към бараката. След дълги разсъждения стигнаха до вероятния извод, че бараката е склад на създателите на тази гигантска крепост, които са били смъртни твари и вероятно са били избити от Демонския легион, или че са я построили самите демони с неизвестна цел. Като се имаха предвид размерите й, второто изглеждаше по-логично.

Когато притъмня и над крепостта се възцари тишина, Гуламендис каза:

— Време е да излезем и да огледаме.

— Защо? — попита брат му, макар да знаеше отговора. — Е, добре де — съгласи се, преди Гуламендис да възрази. — Прав си. Не можем да останем вечно тук, макар да има достатъчно храна за месеци.

Брат му се усмихна и кимна, после посочи през рамо към крепостта.

— Ако има някакъв начин да напуснем този свят и да се върнем у дома, той ще е някъде там.

— Понякога ми се ще да не бях отделял толкова време да уча магии, а повече, за да мога да се прокрадвам незабелязано както нашите далечни предци.

— Труден избор — съгласи се Гуламендис. — Можеш да се промъкваш, а можеш и да си придадеш вид на нещо друго, но тогава рискуваш някой да усети, че си използвал магия.

— Ти какво предлагаш, Укротителю на демони?