Пред вратите на мрака

— Аз също. — Съжалявам, но снощи нямах възможност да разговарям с вас. Може би…? — Той остави въпроса недовършен.

Тя погледна Пъг, сякаш за да прецени реакцията му, после каза:

— Може би. А сега, с какво бих могла да ви бъда полезна?

— Двамата с Мартин — заговори Пъг — сме тук по заръка на Островния крал и на принца на Крондор, за да проучим някои неизяснени различия в общата ни история, особено що се касае до периода, когато Кеш се оттегля от този район и преди Кралството да се разшири на запад през Ябон.

— Мисля, че знам откъде ще започнем — рече Ливия и погледна Амиранта: — А вие?

— Аз имам друга задача от моя господар махараджата. Интересувам се по-скоро от въпроси с мистичен характер.

— Мистичен? — повтори тя, сякаш не го разбираше.

— Нашата религия е доста сходна с вашата, но съществуват известни различия. Боговете ни имат други имена и малко по-различни роли.

— Колко странно — каза тя. После, давайки си сметка, че от нея не се очаква да прави преценки, продължи: — Искам да кажа, странни са различията, а не вашите възгледи.

— Разбирам какво имате предвид — отвърна Амиранта с широка усмивка. — Що се отнася до работата ми, вероятно ще ми е от полза, ако можете да ми покажете книги, посветени на нерелигиозна магия, духове, призраци, демони дори. Понякога селските митове ни дават по-добра представа за вярванията на хората, отколкото официалните хроники, съдържащи се в храмовете и държавните библиотеки.

— Ще видя какво мога да направя. — Обърна се към Магнус и Пъг. — Да започнем с вас двамата, а после ще потърся за вас — усмихна се на Амиранта — легенди и фолклорни записки.

По някаква странна причина Амиранта се почувства пренебрегнат.

Тръгнаха към помещението с архивите.

Амиранта успя да затвори уста едва след като се сети да го направи. Фразата „увиснало чене“ продължи да изпълва съзнанието му, докато разглеждаше планината от книги, свитъци и плочки.

— Съжалявам — рече Ливия, — но това е най-вероятното място да откриете нещата, които търсите. — И го докосна леко по ръката, жест, който му се стори едновременно успокоителен и разсейващ. — Моите сънародници, както вероятно скоро ще откриете, се интересуват преимуществено от три — не, от четири неща: величие, както военно, така и търговско — това са първите две. Самовъзвеличаване, намекващо колко суетно е обществото ни. И последно, от плътската наслада, което пък щяхте да узнаете, ако снощи се бяхте задържали на тържеството.

Амиранта се помъчи да си придаде незаинтересован вид.

— И преди съм участвал в оргии, Ливия.

— Както и аз, и също като теб си тръгнах, преди тази да е започнала, но това, което се опитвам да кажа, е, че ако не става въпрос само за богатство, война, суета или плътска наслада, значи ще го намериш тук. — И посочи огромната купчина.

— Тоест искаш да кажеш, че Ричард и Мартин — той прибягна до фалшивите имена на Пъг и Магнус — най-вероятно ще открият само официално одобрените истории?

— Не. Че ще трябва да се ровят сред огромен брой исторически документи, които все още не са били хвърлени в огъня. Може все пак да се натъкнат и на нещичко, което да им помогне да разберат какво всъщност се е случило в миналото. Що се отнася до твоите изследвания, всички митове, легенди, приказки, суеверия или доклади за преки срещи с боговете — без да имат потвърждение от храмовете, разбира се — са тук. — И отново посочи купчината.

Амиранта помълча малко, сетне отвърна:

— Имам три молби.

— Ще ги изпълня с удоволствие — каза тя, втренчила поглед в очите му, за да подскаже, че в думите й се таи двойствен смисъл.

Той се усмихна с най-чаровната си усмивка.

— Първо, ще може ли да се разпоредиш да ми донесат кана гореща вода и чай на ей онази маса? Не бих искал да разлея чай върху тези безценни документи, но ми се ще да се ободрявам от време на време.

— Разбира се. Какво друго? — попита тя и го докосна по ръката.

— Мога ли да получа стълба? — Той изви глава към горния край на купчината. — Ще ми помогне да вземам книгите от върха на купчината, без да я събарям. Малка стълбичка ще свърши работа — не повече от десетина стъпки.

Тя се разсмя и той намери смеха й за приятен.

— Разбира се. Веднага ще пратя да ти донесат.

— Третата ми молба е да ми осигуриш прислужник, който да мести и подрежда книгите и да ми донесе хартия или пергамент, защото бих искал да си водя записки.

— Разбира се — рече отново тя и той забеляза в поведението й известна хладина, така че добави:

— Всъщност трябваше да помоля за четири неща. Ще вечеряш ли довечера с мен? Стига, разбира се, лорд Джеймс да не настоява да вечеряме всички заедно.

Тя се поколеба за миг, за да не изглежда твърде прибързана с отговора.

— Ако твоят благодетел не настоява да му правиш компания, с удоволствие ще вечерям с теб. Ей сега ще се разпоредя за чай, стълба и един слуга, който да ти помага. — Сетне в усмивката й се промъкна съблазън. — А по-късно ще намина да проверя дали имаш нужда от още нещо.

— Благодаря — отвърна Амиранта и я изпрати с поглед. Дългата квеганска тога се спускаше до земята, но обгръщаше формите й по много примамлив начин.