Пред вратите на мрака

Той се усмихна, осъзнал, че и този път инстинктът не го е подвел. Тази жена се нуждаеше от мъж, с когото да създаде семейство. Повече обаче го разтревожи мисълта, че подобна идея не му се стори чак толкова противна, а само неосъществима.

Амиранта поклати глава.

— Доколкото знам, уговорката между вашия император и краля е само за три дни, не повече. И тъй като аз съм само спътник на официалните изследователи… — И сви рамене.

— Мога ли да поговоря с някого? — попита тя.

— Живея много далече оттук — отвърна той заобиколно, но тя разбра какво има предвид.

— Женен ли си? — И втренчи в него присвити очи.

— О, не. Работата ми поглъща цялото ми свободно време.

— А, да — каза тя, сякаш това обясняваше всичко.

Обядът бе доста скромен според квеганските стандарти, ала всъщност бе истинско малко пиршество за всеки от тях. Скоро след като Амиранта влезе, на вратата се появиха Пъг и Магнус. Ливия си тръгна и тримата останаха сами.

— Открихте ли нещо интересно? — попита Пъг, докато си пълнеше чинията със сирене, месо и плодове.

— Нищо, което да ни зарадва особено — отвърна чародеят и вдигна въпросително вежди към каната с вода и другата — с вино.

— Вода, ако обичаш — рече Магнус. — Виното на обяд ме приспива.

Пъг кимна и Амиранта каза:

— И аз ще пия вода.

Тъй като предполагаха, че ги подслушват, се стараеха да разговарят на неутрални теми. Амиранта пръв довърши обяда си и каза:

— Значи засега нищо определено, така ли?

Те знаеха, че пита за ключ, който да му помогне в търсенето.

— О, има доста неща. Вече няма съмнение, че в архивите на Кралството има бели петна, най-меко казано.

Това бе предварително уговорена фраза, целяща да му подскаже, че засега не са се натъкнали на нищо важно.

След обяда прислужниците пак ги заведоха до местата на техните занимания и Амиранта с леко разочарование откри, че Ливия не го очаква там. Наруга се заради желанието си да се занимава с това, което му е приятно, вместо с това, което е нужно. След срещата с Пъг и съратниците му погледът му за света бе започнал да се променя — мащабите на опасността, срещу която се бяха изправили, храбростта, щедростта и самопожертвованието на хората, готови да се борят. Ала имаше нещо, което не му даваше покой, нещо, което го измъчваше отдавна, макар на моменти да го смяташе за не особено важно.

Срещата със Сандрина и Крийган бе помогнала да се отворят стари рани — рани, които дори не бе склонен да признае, че носи.

Хора като Брандос, които го познаваха добре, смятаха, че е човек, който не съжалява за стореното, особено що се отнася до жените. Но сега, докато погледът му се плъзгаше по купчината книги, мислите му бяха с младата Сандрина.

Като млад мъж, както много други, и той се бе влюбвал с лекота, или поне бе смятал, че обича. Като се имаше предвид начинът му на живот, тези връзки не бяха продължителни. По времето, когато откри Брандос, се беше научил да стяга юздите на сърцето си. Жените бяха същества, създадени да осигуряват уют, да бъдат превземани и изоставяни, не и да си изгубваш ума по тях.

Това, което го плашеше, бе, че изглежда, държеше много повече на Сандрина, отколкото бе готов да признае; че времето, което бяха прекарали заедно в онова малко селце на север от Крондор, бе създало между тях нещо повече от обикновена физическа близост. Мразеше се заради това, което чувстваше.

Прокле се заради сантименталните терзания на един стар глупак, който продължаваше да живее в тяло на млад мъж, и се захвана за работа с удвоени усилия.

След около час започна да усеща нещо. Вдигна една книга, погледна заглавието и я остави. Взе следващата и отново почувства познатото, ала странно пощипване. Хвърли книгата настрани и вдигна други две. Колкото повече се заравяше в купчината, толкова по-силно и познато бе усещането.

Усещане за демон.

Опита се да го прогони, да не обръща внимание на щетите, които нанасяше на тези книги — повечето от тях бяха пред разпадане, — ала усещането продължаваше да се усилва.

Ръката му докосна нещо и той отскочи като попарен.

Като се опитваше да действа колкото се може по-бързо, но без да повреди книгата, я обърна, за да прочете заглавието. И щом погледът му се спря на корицата, целият настръхна.

Книгата бе пълна с демонична магия.

Той протегна ръка и я сграбчи и усещането за демонична магия го заля и преизпълни — само че Амиранта бе подготвен за него. Вдигна книгата и я отнесе на масата. Сложи я внимателно и я огледа отдалече, преди да я докосне отново.

Беше почти сигурен, че е подвързана с кожа — човешка, елфска или някаква друга, но че е принадлежала на живо, надарено с разум същество.

Погледна корицата и остави заклинанието, на което го бе научил Пъг, да подейства. Макар езикът да бе древен и забравен, Амиранта го четеше с лекотата на майчиния си език.

Зашепна бавно:

— Великата демонична наука.

После бавно отгърна на първата страница и се зачете.

След няколко минути краката му започнаха да треперят и стомахът му се сви, но Амиранта продължаваше да седи в креслото и да плъзга поглед по страниците. Едва сдържаше напиращото в него желание да закрещи.