Пред вратите на мрака

Джуджето премигна и отново се хвърли срещу нея. Тя се поколеба само за миг, после отскочи вляво, точно под меча на джуджето, но вместо да парира, се шмугна под него, което наистина си беше постижение срещу противник, не по-висок от пет стъпки, и се озова зад гърба му.

И преди джуджето да успее да се обърне, тя протегна ръка и дръпна гадорията от шията му. Коженият шнур се скъса и тя захвърли талисмана настрани.

Беше все едно, че го е ударила между очите с тежък чук. Джуджето се олюля, понечи да се обърне, но краката му се подгънаха и то рухна настрани. Остана да седи в прахоляка, примигваше, като че ли беше заслепено от ярки светлини. След миг въздъхна и погледът му най-сетне се спря на нея.

— Какво? Коя си…? — Джуджето се озърна и Сандрина проследи накъде гледа.

Като че ли никой на стената не бе видял схватката им, но към строежа прииждаха още работници. Вместо да скочи и да ги предупреди с викове, джуджето изпълзя до нея, сграбчи я за крака и прошепна ядно:

— Залегни, в името на боговете!

Сандрина клекна, но мечът й все още сочеше към него.

— Ще се опитваш ли още да ме убиеш?

Джуджето я погледна смутено.

— Да те убия? Жено, дори не знам коя си, но ако не работиш за тях… — то посочи крепостта, — смятай, че си ми най-добрият приятел.

— Ти кой си?

— Кеандар, син на Кендрин от Дорджин.

Тя кимна и му посочи да пропълзи след нея до фургоните. Дорджин бе най-близкият град на джуджета, на границата на Велики Кеш и Островното кралство.

— Какво става тук?

— Това е дълга история и бих предпочел да ти я разправя на възможно по-безопасно място. — Кеандар посочи строежа. — Там има мои роднини и смятам да се върна в Дорджин, да разкажа на краля какво става тук и да дойда пак начело на въоръжен отряд.

Сандрина знаеше, че ще е нужно повече от един отряд, за да се справят с това, което ставаше в крепостта, но реши, че въпросът може да почака.

— Все пак ще ми кажеш ли какво става тук?

— Ами… — отвърна джуджето. — Мен ме използваха като пазач, но тези от сънародниците ми, които имат умения — строители, ковачи и зидари — получиха работа вътре. Разговаряхме рядко, само докато ядем — когато ни даваха да ядем.

— Ела — каза тя и вдигна глава към Малка луна. — Имам кон, ще яздим двамата. Трябва да се отдалечим колкото се може повече оттук, за да стигнем преди изгрев-слънце.

— Преди изгрев-слънце?

— Един от хората ми остана при конете, но преди изгрев ще тръгне към Дърбин.

— О! — възкликна джуджето. — Значи не си сама?

— Не съм — рече Сандрина. — Има още двама с мен.

— Какво пък, ще си побъбрим, но нека да е на колкото се може повечко мили оттук. Ти води, аз ще те следвам.

Сандрина кимна, измъкна се изпод фургона и се затича приведена към канарата, от която започваше дългият обратен път покрай караулката. Когато я наближи, спря, обърна се към Кеандар и каза:

— Трябва да се промъкнем незабелязано покрай часовоя.

— Защо просто не го убием? Това е само някакъв си елф.

— Не е сигурно дали ще пратят някой да провери защо не си се прибрал — обясни тя, — но ако открият мъртъв часовой, ще вдигнат тревога.

Той въздъхна, сякаш беше разочарован, и каза:

— Ами добре. Не ни следят постоянно заради тези неща, дето ни карат да носим. Те изпиват волята и объркват ума.

— По-късно ще ми разкажеш — рече тя и Кеандар кимна. А Сандрина добави шепнешком: — Ако има по-късно.

Малко преди зазоряване стигнаха при изнервения Фарсон, който вече бе оседлал трите коня.

— Кой е този, сержант? — попита той и втренчи поглед в джуджето.

— Това е Кеандар от Дорджин. Ако се случи нещо и аз загина, трябва на всяка цена да го отведеш на Острова на чародея.

Фарсон се ококори.

— На Острова на чародея? Сержант, никой не отива…

— На Острова на чародея, казах.

— Но Крондор…

— На Острова на чародея — потрети тя заповеднически. После се огледа и попита: — Джалиел?

Фарсон поклати глава.

— Ще почакаме докато слънцето се вдигне над хоризонта и тогава потегляме — със или без него. — Сандрина знаеше, че най-вероятно са го изгубили, че е бил твърде близо и навярно са го усетили. Въпреки това бе длъжна да сдържи дадената дума и да го почака.

Слънцето изгря и след като почака да се откъсне напълно от хоризонта, тя промълви:

— Нека Богинята се смили над него.

После хвана юздите на коня на Джалиел и ги подаде на джуджето.

— Да ти помогна ли да се качиш на седлото?

Джуджето се ухили. На утринна светлина косата и брадата му бяха почти червени, а очите му блещукаха в синьо. Беше типичен представител на своя народ, с широки гръден кош и плещи и яки ръце и крака.

— Може да съм нисък — рече Кеандар, — но не съм дете. Скокът му на седлото бе впечатляващ и ръката му стисна юздите по начин, подсказващ за опитен ездач.

Фарсон и Сандрина също се метнаха на седлата и тя се огледа за последен път, с почти угаснала надежда да види приближаващия се Джалиел. После въздъхна и нареди:

— Към Дърбин!

Обърнаха конете и препуснаха на север.

9. Война

Гуламендис скочи.