Пред вратите на мрака

Сандрина приклекна до една канара и се загледа в далечната странна постройка. Ако се съдеше по едва забележимите движения около нея, там ставаше нещо, но тя не можеше да различи подробности. Беше решила да изчакат тук да се стъмни и сетне да се промъкнат надолу. Отправи кратка молитва към Богинята да ги опази от нежелани погледи, тъй като не хранеше илюзии, че ще успеят да се изкатерят обратно до върха, без да ги гони потеря.

Погледна слънцето, което бавно се изкачваше по небосвода, и се помъчи поне този път да не допуска Амиранта в мислите си.

Веднага щом слънцето залезе, Сандрина и Джалиел започнаха да се промъкват надолу.

Сандрина бе обезпокоена от бързото смрачаване — въпреки че се приближаваха към странната конструкция, тя не успяваше да различи нови подробности. Толкова рано вечерта на небето грееше само Малка луна, най-малкият от трите спътника на Мидкемия, и осигуряваше съвсем оскъдна светлина. Средна луна щеше да изгрее най-рано след два часа, а Голяма чак към полунощ. И все пак на този етап по-важното бе да останат незабелязани, така че можеха само да се радват, че все още не е настъпило яркото Трилуние.

В долния край на пътя имаше малка кула, не по-висока от два етажа. Ако бяха тръгнали насам през деня, неминуемо щяха да бъдат забелязани от часовоите. Сандрина показа със знаци на Джалиел да заобиколят пътя отдалече.

Дерето свършваше в пресъхнало речно корито. Вероятно преди векове тук бе текла доста голяма река, макар че Сандрина не можеше да си представи местността обрасла с буйна растителност. Ала свидетелствата за водна ерозия бяха навсякъде под краката им и им помагаха да се прикриват добре, докато пълзяха към южния край на коритото.

И двамата имаха опит от множество схватки, но и двамата си даваха сметка, че това е разузнавателна операция, а не битка. Строеж с подобни размери на място, толкова отдалечено от всякакви форми на цивилизация и власт, можеше да е дело само на сили, враждебно настроени към цивилизацията и властта, и следователно да представлява заплаха, изискваща намесата на Храма. А миризмата на демони бе толкова силна, че Сандрина не се съмняваше колко неотложна е тази намеса.

Тя огледа стените. Да, това наистина беше крепост. Но не приличаше на нито една от крепостите, които бе виждала.

— Какво е това място? — прошепна Джалиел.

— Във всеки случай не и такова, на което витае добро — отвърна Сандрина. — Тук ще се разделим. Искам да тръгнеш нататък. — Тя посочи южния край на пресъхналото корито и изви ръка, за да покаже, че той трябва да следва извивката на стената. Постройката, изглежда, бе кръгла, но трябваше да се приближат още малко, за да е сигурна. Извивката на стената подсказваше, че вероятно крепостта е огромен овал.

— Тръгвай и се върни тук в полунощ — прошепна тя. — Ако ме няма, връщай се горе. Ако Фарсон вече тръгнал за Дърбин, иди в оазиса при Ла-амат-атал и изчакай някой керван да те откара до по-цивилизовани места. Ако пък стигнеш горе, преди да е тръгнал, разкажи му какво си видял и тръгни с него за Крондор.

— Да, сержант. А вие?

— Аз ще заобиколя от другата страна, а после ще се постарая да изкатеря билото, преди Фарсон да е тръгнал.

— Богинята да е с вас, сестро.

— И с теб също, братко — отвърна тя.

Той тръгна: движеше се удивително тихо за човек с пристегнат на гърба тежък щит. Сандрина изчака малко, за да не създава прекалено много движения в този участък, после изпълзя от коритото и се запрокрадва през един равен участък. Не беше никак лесно, защото не само щитът й тежеше, но и стискаше в ръката си меча. Стигна до един храсталак между речното корито и караулката. Помоли се на Богинята, ако там има някой, да гледа към пътя, а не към нея, и пое напред. От време на време спираше и оглеждаше стената, като се опитваше да различи подробности — има ли някой отпред, какво прави и прочее, но беше твърде далече. Приклекна зад един камък, за да огледа караулката, и едва сдържа възклицанието си. Не можеше да повярва на това, което виждаше — пред караулката на пост стоеше елф и ако се съдеше по силуета му, беше от наскоро пристигналите Звездни елфи.

Опита се да се пребори с объркването си. Усещаше демонично присъствие в огромни мащаби, ала на пост стоеше не демон, а елф. Като се имаше предвид репутацията им на същества, които виждат добре в мрака, трябваше да брои себе си и Джалиел за късметлии, след като бяха успели да се спуснат дотук незабелязани.

Трябваше да се доближи още и да се опита да разбере какво става тук. Почака елфът да се обърне и запълзя през поредното открито пространство, като се стараеше да не вдига шум. Само далечните шумове на кипящата в крепостта работа нарушаваха покоя на пустинната нощ. „Къде е проклетият вятър точно когато ти трябва?“ — помисли ядно Сандрина.