Пред вратите на мрака

Помнеше младия мъж, който я бе взел от Итра, след като почти не загина при първата си среща с агентите на Демонския легион. Казваше се Зейн, но това бе почти всичко, което й бе известно за него. Нямаше представа къде да го открие. Ядосваше се, че Крийган бе стоварил това бреме на плещите й, но засега се опитваше да не дава воля на притесненията си и да се справя с непосредствените задачи.

Макар Фарсон и Джалиел да бяха хора, на които можеше да се разчита, нито един от тях не бе споменат в списъка на Крийган, така че имаше неща, което не можеше да сподели с тях. Знаеха само, че се нуждае от тях за специална мисия по нареждане на отец-епископа и че е важно всичко да се запази в тайна.

Напуснаха града по изгрев-слънце и се отправиха към пустинята, отначало на изток, а после свиха на юг и описаха полукръг, за да излязат на стария път на керваните. Сандрина не знаеше дали не ги преследват агенти на кешийското разузнаване, но беше сигурна, че са известени за отпътуването на малобройния й отряд. След като не се появяха в обичайния оазис след няколко дни, кешийците щяха да пратят хора да ги потърсят. Но Сандрина се надяваше, че дотогава ще са приключили със задачата си и вече ще са на път за Крондор.

Стигнаха древната крепост малко преди залез-слънце. Докладът за клането, състояло се тук, бе написан преди седмици, но сцената, която завариха, бе все така грозна. Труповете вече бяха оглозгани до кокал от лешоядите, жегата и носещите пясък ветрове. Но по скелетата на бесилките все още висяха тела, сред пепелищата се виждаха обгорени скелети, а сгърчените съсухрени мъртъвци около входа на крепостта бяха набучени от стрели. Стотици хора бяха избити тук.

— Може да се приближите! — извика Сандрина.

Двамата рицари доближиха древната крепост и Джалиел възкликна:

— Богиньо! Що за касапница е това?

Фарсон погледна Сандрина и каза:

— Сержант, с цялото ми уважение към вас, но това е доста необичайно за обикновена мисия, била тя тайна, или не. Не трябва ли да знаем какво всъщност става?

— Ще ви кажа каквото аз знам — отвърна тя. — Има един много опасен и зъл човек, казва се Беласко, който се е обвързал с тъмните сили — тъкмо неговите последователи са виновни за това. — Реши да пропусне факта, че повечето от труповете са на фанатици, приели доброволно ужасяващата си смърт. Подробност, която едва ли щеше да попречи на рицарите да изпълнят дълга си.

— Сержант — рече Фарсон. — Какво все пак се е случило тук?

— Имам съвсем груба представа, но изглежда това е работа на един култ към смъртта, който от известно време действа из околностите.

Двамата рицари се спогледаха. Сандрина знаеше точно какво си мислят. Че култът към смъртта е в приоритетите на последователите на Лимс-Крагма и дори на Сунг, но не и на служителите на Дала.

— Отец-епископът — обясни тя — се безпокои, че отвличат за свои жертви местни жители.

Това не беше лъжа, тъй като навярно Крийган изпитваше подобна загриженост, а и засега бе достатъчно като обяснение. Конклавът на сенките бе сключил съюз с най-важния човек във военния орден на последователите на Дала вероятно защото Пъг нямаше на кого другиго да разчита. Навярно имаше още само неколцина с опит с демоните колкото нейния — тя вече бе избила повече, отколкото бе полагащият й се дял.

— Носите ли амулети? — попита Сандрина.

— Срещу какво, сержант? — отвърна с въпрос Джалиел.

— Некромантия, демони — всичко, за което можете да си помислите.

Двамата рицари потупаха пристегнатите на поясите им торбички.

— Добре — рече тя. — Защото не знаем какво може да ни чака долу.

— Къде долу? — попита Фарсон.

Тя посочи на юг.

— Долу, в Долината на изгубените.

Изражението на Фарсон бе достатъчно свидетелство за това колко му се нрави тази идея, но той премълча.

— Ще пренощуваме тук, а призори слизаме долу.

Без повече коментари мъжете скочиха от конете и почнаха да свалят багажа. Изтъркаха животните, а Сандрина напълни торбите им със зоб. Даваха си сметка, че трябва да се върнат след не повече от два дни, инак животните щяха да започнат да гладуват. Нямаше нищо подходящо за паша оттук чак до Дърбин, само голи склонове, обрасли с бодили и странни пустинни растения, които цъфтяха краткотрайно след дъжд и после бързо изсъхваха. Трудно беше да се повярва, че този район е трябвало да се охранява.

Имаше една загадка, на която отец Крийган не бе предложил никакъв възможен отговор — защо в древни времена Кеш е решил да построи крепост тъкмо тук? Тролски дом, както подсказваше и названието, бе място, което човек би трябвало да избягва. Планинските троли бяха по-умни от братовчедите си от долините, които бяха само малко по-съобразителни от животни, но пустинята сама по себе си бе сигурна преграда срещу тях. Щеше да има известна логика, ако наблизо бе минавал път на кервани, но доколкото Сандрина бе успяла да прецени по старите карти, пътят бе свършвал в долината под тях.