Пред вратите на мрака

Чудеше се какво ли може да има долу? Ако беше стара златна мина или източник на някакви други природни богатства, разумът диктуваше пътят да продължи на изток и да стигне до град Нар Аяб, а оттам да се насочи към столицата Кеш. Ала, изглежда, пътниците бяха идвали по тези места откъм Дърбин. Може би, предположи тя, тук е бил краят, а не началото и пътят се е използвал за доставка на припаси от най-близкия кешийски град. Което предполагаше, че единствената причина да се построи тази крепост е да се задържи това, което е в долината.

След като приключи с храненето на конете, тя се обърна към спътниците си и каза:

— Няма да палим огън.

Мъжете имаха достатъчно опит и не за първи път щяха да нощуват без топла храна. Бяха наясно, че има голяма вероятност някой или нещо да се спотайва наоколо и да ги наблюдава.

Нахраниха се мълчаливо и когато приключиха, Сандрина нареди:

— Джалиел, ти поемаш първата смяна, Фарсон — последната.

И двамата кимнаха, донякъде с благодарност, защото макар да бе техен водач, тя бе избрала най-неприятната смяна.

Утрото бе горещо и сухо, което не ги изненада, но заедно с него се появи и силен вятър. Вятърът бе едновременно благодат и проклятие: вдигаше достатъчно прах, за да ги скрие от възможни преследвачи или постове, разположени на пътя за Долината на изгубените, но от друга страна ги заслепяваше и имаше опасност, ако не изгубят пътя, най-малкото да се забавят в слизането.

Сандрина почти викаше, за да я чуят сред вятъра.

— С колко демони сте се срещали досега?

— С двама, сержант — отвърна Фарсон.

— Аз със седем — рече Джалиел.

— Джалиел — нареди тя, — ти мини отзад и се озъртай за противник. Не предприемай нищо, докато не ти кажа. Демоните понякога са доста хитри. — Той кимна. И двамата мъже знаеха, че е права — ако не се справиш с демоните, просто няма да си между живите.

Джалиел се бе сражавал с два демона повече от нея, но пък нейният последен бе особено опасен и ако не беше помощта на Амиранта…

При мисълта за него сърцето й неволно се сви и тя се прокле за слабостта си. Амиранта беше нещастник, майстор да очарова и готов да те обсипе с лъжливи обещания. Но пък знаеше повече за демоните от всеки друг, когото бе срещала, а точно сега бе готова да забрави желанието си да го удуши в замяна на способностите му да укротява тези чудовища.

— Да тръгваме — рече тя.

Фарсон насочи коня си към нейния, наведе се и го улови за опашката. Конят й изпръхтя недоволно, но и друг път му се бе случвало. Джалиел постъпи по същия начин с коня на Фарсон и тримата започнаха бавното спускане към Долината на изгубените. По този начин бяха сигурни, че никой няма да се изгуби или неволно да поеме в погрешна посока.

Вятърът вдигаше облаци прах и пясък, които ги заслепяваха, дребни камъчета, късчета от стеблата на изсъхнали растения и ситен прашец, който покриваше дрехите, косите и кожата им. На два пъти спираха зад високи канари, за да се скрият от особено силни пориви, при които дори добре обучените им коне свеждаха изплашено глави към земята или започваха да се дърпат и да пръхтят. Сандрина потупа своя кон по шията, опитвайки се да го успокои, но знаеше, че ефектът ще е несигурен. Импулсивното решение да потегли на тази мисия сега й се струваше като безразсъдно хрумване. Но всеки път, когато започваха да я глождят съмнения, си припомняше, че в ордена няма друг, освен нея, Крийган и още двама рицари, чието местонахождение бе неизвестно за момента, който би могъл да провери доклада на тайнствения агент, и че тя е в най-удобната позиция за това.

Некромантията и демоните по принцип не бяха свързани. Демоните изпитваха твърде голямо удоволствие да разкъсват живи същества, за да оставят достатъчно материал, та некромантите да могат да експериментират със своя занаят.

Но от проучванията си Сандрина знаеше, че прилагането на тъмните изкуства изисква много енергия, а сред всички тях некромантията бе най-могъщото тъмно изкуство. Може би някой се опитваше да използва магията на смъртта, за да постави под свой контрол демони? Нямаше представа дали това е възможно и какви може да са последствията. За кой ли път съжали, че няма възможност да обсъди този въпрос с Амиранта, преди, разбира се, да го удуши с голи ръце. Всичко това пак я накара да се ядоса на себе си — каквото и да станеше, неизменно се връщаше в мислите си към този проклетник!

Вятърът смени посоката си и започна да отслабва, но Сандрина знаеше, че пустинните ветрове, особено по тези краища, са непредсказуеми. Поне засега обаче поривите утихнаха и тримата можеха да се ориентират доста по-добре.

Отново заслизаха надолу. Вятърът ту се усилваше, ту отслабваше, но вече можеше ясно да се види какво ги очаква отпред. Пътят бе почти толкова широк, колкото този от Дърбин до крепостта — стар, прояден от ветровете и наводненията и рядко използван. Но когато вятърът спря съвсем, Сандрина успя да различи следи от скорошно преминаване. Голям брой коне и каруци бяха минали по него и ако се съдеше по посоката, в която бяха обърнати дирите от копитата, се бяха насочили към долината.