Пред вратите на мрака

Сандрина бе приклекнала зад някакви празни фургони — разпрегнатите животни бяха отведени някъде. Кой знае защо, изпитваше съмнение, че онези в крепостта биха се погрижили за животните. По-скоро ги бяха изяли. Всичко тук намекваше за еднопосочна дейност, като недостроената още крепост бе крайната точка на това мащабно начинание. На моменти се чувстваше сякаш ще се разкрещи от яд и безсилие и само страхът и предпазливостта й помагаха да запази мълчание. Имаше толкова много въпроси, които я измъчваха, а единственото, което можеше да прави засега, бе да се промъква тихо и да наблюдава.

Огромната отворена порта й позволи да надзърне вътре. Почти й се зави свят при вида на невъобразимото множество джуджета, човеци, елфи и дори троли, работещи под бдителния поглед на демони. Изглеждаше така, сякаш използват простосмъртни същества за робски труд — нещо неописано в нито една от хрониките, посветени на демоните и тяхното царство. Сега повече от всякога съжали, че Амиранта не е с нея, и не защото й бе разбил сърцето и искаше да го накаже — не, трябваше й, за да й помогне да открие зрънце здрав смисъл в цялото това безумие.

Един от демоните погледна в нейната посока. Сандрина затаи дъх. Никога не бе виждала демон с толкова впечатляващ вид. Главата му беше като сплескана глава на маймуна, с две щръкнали уши, гротескна пародия на елфски уши, а на широките му гърди се поклащаше амулет от човешки череп. На раменете си бе пристегнал тежки нараменници от черна стомана с извърнати краища, завършващи със заострени позлатени шипове. Краката му бяха защитени от черна броня, на челото си имаше златна верижка, на която се поклащаше още един човешки череп. Огромният меч, който държеше в десницата си, пулсираше със зловеща червена светлина.

Демонът подуши въздуха, после се обърна и извика нещо на човеците. Един от тях се поклони и забърза нанякъде.

Горе на скелето работниците вдигаха поредния камък, за да го поставят в градежа на една от наклонените колони. Сега, след като беше по-близо, Сандрина виждаше, че върху колоните се работи с особено внимание и под постоянно и зорко наблюдение. Двама мъже с дълги тоги, изглежда, ръководеха тази част от строежа и веднага щом някой камък биваше поставен на мястото му, подхващаха протяжен напев. Не чуваше думите им, но чувството, което я изпълни, докато наблюдаваше тази странна сцена, я накара да потрепери от смразяващ страх.

Нещо огромно, неподлежащо на обяснение и несъмнено подчинено на зъл умисъл се осъществяваше тук от демоните с помощта на техните простосмъртни работници и магове. Не можеше да измисли никакво обяснение за всичко това и вече не се съмняваше, че ще е най-добре да се махне оттук колкото се може по-скоро и да докладва на отец-епископ Крийган. Това, което бе видяла, не можеше да се повери на вестоносец — Сандрина трябваше лично да измине пътя до Острова на чародея. Пъг и другарите му разполагаха с едно устройство, което щеше да я прехвърли в Риланон мигновено, а островът бе много по-близо до Дърбин, отколкото Крондор. Освен това там за последен път бе видяла Амиранта.

Ала любопитството продължаваше да я тегли в обратна посока, защото не беше сигурна, че е видяла достатъчно. Може би трябваше да събере повече информация.

Докато се колебаеше, чу приближаващи се отзад стъпки и в мига, когато се обърна, върху нея се нахвърли едно джудже. Имаше нещо в погледа му, което я предупреди, че моментът не е подходящ за преговори: джуджето замахваше с късия си меч с очевидното намерение да я прати в отвъдното.

Сандрина успя да се претърколи на една страна и да се изправи, като смъкна от гърба си щита с лявата ръка, докато с дясната вдигна меча си, за да парира удара.

Ловкото отбиване й подсказа, че това не е неопитен боец, а ветеран, когото не бива да подценява. Никога не се бе сражавала с джудже, но знаеше, че имат репутацията на изключително опасни и упорити противници. Не би могла да разчита, че ще го изтощи, по-скоро можеше да се случи обратното — той щеше да върти меча, докато тя рухне от умора, а после да танцува над трупа й. Със сигурност не би могла да го надвие със сила и се съмняваше, че ще успее да го обезоръжи. Единствената й надежда бе бърза смърт.

Оръжията им се сблъскаха още няколко пъти и джуджето сякаш се поколеба. Сандрина забеляза, че погледът му не е фокусиран, ала нещо друго привлече вниманието й много по-силно. Беше се сражавала в множество битки на живот и смърт, познаваше миризмата на разгорещени мъжки и женски тела, но не бе предполагала, че джуджетата могат да миришат на демони.

Мечът му се завъртя в дълъг замах и в този момент тя забеляза окачения на кожен шнур на шията му талисман. Беше нещо противно, с червени блещукащи камъчета вместо очи, и освен това тъкмо от него се разнасяше вонята на демон.

Тя отскочи назад и вместо да му отсече главата от раменете — макар да й бе дал възможност — завъртя меча и го удари с плоското по тила. Беше като да удря талпа и от сътресението, което последва, ръката й изтръпна почти до рамото.