Пред вратите на мрака

— Едхарите не приели предложението и предпочели да се бият докрай. Авторът на съобщението е вярвал, че това са последните му записки, и се е постарал да вмъкне всички подробности, които е сметнал за важни. Причината, поради която смятам, че ще успеем да използваме портала в пещерата, е защото точно това са възнамерявали да направят управниците на едхарите. Не става ясно дали са сполучили да се измъкнат навреме и дори дали са стигнали до портала. По-важното е, че ако успеем да се доберем до Острова на чародея и после до Е'бар, ще разполагаме със сведения от жизненоважно значение, които да съобщим на Регентския събор.

— Смяташ ли, че трябва да го съобщим на Тандареи? — попита Ларомендис.

— Винаги се свежда до това, нали? — отвърна с въпрос брат му.

— Братко, Съборът не може да продължава да следва курса, към който се придържаше последните три години. Кръгът на светлината трябва да бъде реформиран и всички служби, занимаващи се с магия, трябва да бъдат възстановени. Месеците, които прекарах на Острова на чародея, ме убедиха, че това е самата истина. Ако разговаряш с Магнус и Пъг за тяхната история и научиш за първите опити на Пъг, за Академията в Звезден пристан… Добре де, първо да се върнем живи и здрави.

— Мисля, че можем да сме там още днес, ако тръгнем веднага — рече Гуламендис.

— Посред бял ден?

— Да виждаш някого наоколо?

— Не, но преди няколко месеца в тези околности се е състояла голяма битка — припомни му магьосникът.

— Съмнявам се, че още бушува — рече Укротителят на демони. — Което обяснява защо в крепостта има малоброен гарнизон, а ние успяхме да влезем и да излезем, без никой да ни спре. Отишли са някъде другаде.

Ларомендис се надигна и каза:

— Това, което ме дразни най-много, са всичките тези нерешени загадки. Аз съм само един скромен елф — карам разни неща да се появяват от въздуха и другите ми се отблагодаряват — с храна, злато, ласките на нечия дъщеря, хубава дреха…

— Винаги си разсъждавал като мошеник и си мошеник по душа — засмя се брат му. — Но си ми брат и това значи, че каквото и да става, ще съм до теб.

За първи път от много време Ларомендис не се сдържа и отвърна на усмивката на брат си. Потупа го по рамото и рече:

— Така и трябва да бъде. Аз също ще съм до теб до края.

— Да вървим.

Докато крачеха на юг, Ларомендис каза:

— Има един въпрос, който искам да ти задам от известно време.

— Да?

— Помниш ли когато онази жена, Сандрина, наговори всички тези неща за Амиранта?

Гуламендис се разсмя.

— Как бих могъл да забравя?

— А помниш ли онази част за съществото, което призова — което се казваше Далтея? Доколкото си спомням, се появи в облика на жена с необичайна красота.

— Демон, който прилича на необичайно красива жена. Да, спомням си. Беше призовал сукуб и го бе променил така, че да е несравним по хубост.

— Представяш ли си да призовем някоя невероятно красива и готова да се подчинява елфка? Знаеш ли как се прави?

За първи път от почти век Гуламендис плесна брат си по темето.

По пладне наближиха района с вулканите. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на гореща пепел, а очите им смъдяха от лютивия дим — почти не полъхваше вятър. Димът ги скриваше от нежелани наблюдатели, но също така затрудняваше дишането и дразнеше очите.

Намираха се сред същинско море от гранитни скали, огромни сивкави плочи и черни сенки, накъсани от щръкнали назъбени камънаци. Понякога плочите пропукваха зловещо под краката им, подсказвайки, че крачат върху локви от нагорещена лава, които изпускаха облаци миришещ на сяра дим. Гуламендис дори за малко да пропадне в една цепнатина, ако брат му не го бе уловил навреме.

— Кой би искал да завладее това окаяно място? — попита Укротителят на демони.

— Ние сме го направили, та макар и само за известно време — отвърна Ларомендис. — Трябвали са ни кристалите, които се раждат в тези вулкани, а и тук са най-големите метални залежи в познатата вселена. — Той се огледа, сякаш се мъчеше да се ориентира. — Прекарах известно време по тези места по заръка на Регентския събор и при мините на юг, от другата страна на изоставената крепост… Мога само да кажа, че са невероятни — има мед, сребро, желязо, злато… — Той си пое въздух и се закашля. — Колко още ще вървим?

Гуламендис спря и надзърна в книгата, за да се увери, че са на прав път.

— Ако съм разбрал правилно, трябва да изкатерим ето онзи хребет. — Посочи на юг и Ларомендис видя на около миля от тях висок скален масив, към който водеше относително полегат склон. — Пещерата трябва да е някъде от другата страна.

След около час се изкачиха на хребета и Ларомендис възкликна:

— Богове и отци!