Пред вратите на мрака

— Когато става дума за дядо, всичко е възможно. — Макар че никога не бе виждал дядо си, Магнус се беше запознал с един дасат с прозвището Градинаря, който пазеше спомените на Макрос Черния. Оказа се, че това е поредният изкусен план на Калкин, Бога на измамниците, но все пак благодарение на него Пъг и синът му се бяха сдобили с информация, която бе спасила Мидкемия от ужасно нашествие, макар и с немалка цена — пълното унищожаване на света Келеуан. Въпреки че спомените на дасата не бяха негови, вярата на Магнус му бе помогнала да опознае по-добре дядо си.

Магнус слезе в кухнята с баща си и там завариха Амиранта и Брандос, които току-що приключваха да се хранят.

— Къде са останалите? — попита Пъг.

— Гуламендис изучава книгата от Квег, а Сандрина се запиля някъде. — При последните думи Брандос погледна Амиранта, който направи кисела физиономия.

— Нещо интересно в книгите, които донесохме? — попита Пъг.

— Нищо особено — отвърна Магнус. — Има няколко факта, които изискват по-задълбочено проучване, но мисля, че става въпрос за доста стари изследвания на дядо. Помня, ти ми каза, че когато си дошъл тук след края на Войната на разлома, си открил писмо от него, в което ти казвал, че ти предава библиотеката. Това, което е взел на Телесан, са копия. Точни копия, така че предполагам, че са магични дубликати, а не преписвани от писари. — Магнус седна. — Може би ако бяхме успели да спасим всички книги и да прегледаме заглавията им, щяхме да добием известна представа защо е отишъл там, след като е напуснал Мидкемия, и какво се е надявал да постигне.

— Магнус, паметта ти е по-силна, отколкото на повечето хора — каза Пъг, — а аз помня поне десетина от книгите, които отделих настрана. Да се опитаме да съставим списък и да го сравним с това, което взехме с нас. Може би ще успеем да разберем какво е заинтригувало Макрос.

Магнус въздъхна и отбеляза:

— Още една причина да ми липсва мама.

Пъг го хвана за ръката и леко я стисна.

— Зная. Има още нещо. Макрос е живял известно време на Телесан и това говори недвусмислено за някаква важна връзка между нашия свят и онзи. Едва ли е случайно, че когато двамата братя са избягали от техния Разпределителен свят, са се озовали в бившата резиденция на Макрос Черния.

— Калкин?

— Кой може да знае какви ги вършат боговете? — отвърна Пъг. — Отдавна съм се примирил, че никога няма да разбера тази борба и дали постигаме нещо в нея.

— Бих казал, че постиженията ви са значителни, макар и без да го осъзнавате — намеси се Амиранта.

— И защо смяташ така? — попита Пъг.

— Твоят приятел Каспар върши забележителни неща в Мубоя. Не помня някога този район да е бил толкова спокоен, а спомените ми се простират над сто години назад във времето. Събрал си тук хора от различни народи, готови да загърбят различията си и да действат в името на всеобщите интереси. Дори аз, Пъг, въпреки мнението на мнозина относно достойнствата ми, съм впрегнат да ви помагам. — Усмихна се. — И това ако не е постижение!

— Може би — съгласи се Пъг — Ще ми се да бях сигурен, че си заслужава цената, която плащаме.

Никой около масата не проговори. Амиранта и Брандос бяха присъствали при смъртта на Миранда, убита злодейски от демон, престорил се на мъртъв.

Брандос пръв наруши мълчанието.

— Ако ми позволите да попитам — какво ще правим сега?

— Ще слезем в Кеш — отвърна Пъг — и ще обследваме онова странно нещо, което строят в Долината на изгубените. Въпреки точното описание на Сандрина нямам никаква представя какво може да се готви там.

— И аз — добави Амиранта. — С Гуламендис обменихме познания за демоните и за новите ни разкрития. — Той поклати учудено глава. — Не ме е срам да призная колко малко съм разбирал всъщност.

Брандос се ухили и тупна стария си приятел по рамото.

— Това е добро начало. — Изправи се и продължи: — Какво пък, щом отново ще потегляме на път, ще ида да прекарам малко време с жена ми. Напоследък се чувства пренебрегната, а това не е добре.

Пъг въздъхна.

Един млад магьосник влезе и каза:

— Пъг, току-що получихме вест, че лорд Каспар ще пристигне до час.

— Добре. Това означава, че можем да тръгнем преди изгрев-слънце. Нуждая се от опита му на военен.

— Аз пък ще ида да потърся Гуламендис — заяви Амиранта. — Ще видя дали му е хрумнало нещо ново. А после ще поотдъхна малко.

Магнус и баща му останаха сами на масата.

— Питам се какво ли прави Ларомендис в Елвандар? — подхвърли Магнус.

— Аз също — отвърна замислено Пъг.

Ларомендис стоеше пред Томас. Макар да знаеше, че този човек се е преобразил във валхеру, Властелин на дракони, благодарение на древна магия, все още не беше сигурен дали да не коленичи пред него почтително, или да побегне ужасен. Чудеше се дали някога ще преодолее това чувство, независимо колко пъти са се срещали.

— Ларомендис — заговори Томас и му показа с жест, че трябва да се настани в креслото до малката масичка в кабинета на кралицата. — Искал си да разговаряш с мен насаме?

— Да, господарю… — Томас вдигна ръка. — Ъ-ъ, Томас. — Ларомендис се засмя. — Никога няма да свикна с това.