Пред вратите на мрака

— Този разлом бе създаден с много повече енергия, отколкото бих използвал аз. Сякаш някой друг ми помогна да го прокарам. — Обърна се към останалите. — Най-добре се пригответе за непредвиденото, когато пристъпим вътре.

И ги поведе. Когато останалите го последваха, откриха, че вече разглежда портала, използван от двамата елфи. Брандос се закашля от задимения въздух, който лютеше неприятно в очите.

— Сигурно е имало скорошно изригване — отбеляза Гуламендис. — Не беше толкова зле, когато си тръгвахме.

Магнус застана до баща си и незабавно разбра какво е привлякло вниманието му.

— Никога не бях виждал нещо подобно.

— Аз също. Погледни това. — Той посочи кухината и вдлъбнатините за пръстите.

Магнус пъхна ръка вътре, затвори очи, после ги ококори от изненада.

— Тези прибори…

— Истинско майсторство — възхитено каза Пъг. — Ако са конструирани от дядо ти, надминават всичко, което съм успял да измисля. Сякаш някой друг…

— Но кой? — попита тихо Магнус.

— Вятърът се усилва! — извика Амиранта.

Пъг се огледа. Беше невъзможно да се определи кое време на деня е, тъй като прах и пушек закриваха небето. Въздухът бе изпълнен с миризмата на дима от далечните вулкани.

— Да — рече той. — Прав си — наскоро е имало изригване.

— Когато тръгвахме, нямаше толкова много пепел — каза Гуламендис. — Е, поне сумракът ще прикрие приближаването ни.

Земята под краката им се разтърси, сякаш за да потвърди съмненията им, и над един от далечните върхове се появи жълтеникав конус.

— Питам се от колко време е така? — рече Амиранта.

— От векове, без съмнение — отвърна Пъг. — Вулканичните региони имат периоди на затишие и после пак се връщат към предишната си активност. — Той посочи близкия склон. — Стичащата се лава се събира на дъното и образува сравнително полегати склонове. Но едно мощно изригване може да промени отново релефа на местността… Ще ми се да можех да взема с нас тази машина на разлома. Но първо — Пъг погледна Гуламендис — накъде е крепостта?

— Нататък. — Гуламендис посочи на север. — На около половин ден път.

— Ще стигнем там малко по-бързо. — Той им даде знак да застанат близко. Сандрина и Брандос се изправиха до Магнус, докато Амиранта и Гуламендис доближиха Пъг. Всички се уловиха за ръцете и след миг се озоваха на един хребет на миля северно от доскорошното си местоположение. — Не се пускайте — нареди Пъг и последва нов скок, който ги отведе на платото.

Вече виждаха издигащата се в далечината крепост. — Кой е най-добрият начин да влезем? — попита Пъг.

— Ние излязохме през главната порта — обясни Гуламендис. — Има една малка вратичка, която използвахме, без да отваряме самата порта. В двора нямаше никой, просто я отворихме, излязохме и я затворихме. Може още да е отключена.

Пъг кимна.

— Ето там — каза той и ги премести на друг хълм съвсем близо до портата. Ако някой гледаше от стената или кулата, шансовете да ги забележи бяха големи, но Пъг бе сигурен, че двамата с Магнус ще могат да се справят с всичко, което се появи откъм изоставената крепост.

Никой обаче не вдигна тревога, нито по стените или около портата се забеляза някакво раздвижване.

— Предполагам — каза Гуламендис, — че крепостта е била изоставена много отдавна и е заета от демоните съвсем наскоро. Част от нея все още е под дебел слой прах.

— Някакви следи? — попита Магнус.

— Не видяхме, нито се безпокояхме, че оставяме. След като никой не е влизал в тези помещения, едва ли ще знае дали там е трябвало да има следи, или не. Пък и не смятахме да се задържаме — добави Гуламендис.

— Логично — съгласи се Пъг.

Доближиха вратичката в огромната порта и Пъг я отвори.

— Изглежда, никой не е разбрал, че сте идвали.

Влязоха и продължиха навътре, като се придържаха към сенките. Гуламендис ги отведе до един ъгъл, от който се виждаше бараката. Нямаше никого.

Заслизаха по стълбата, но когато стигнаха подземието, откриха, че вратата е здраво залостена. Гуламендис я натисна с рамо, но тя отказваше да поддаде.

— Позволи на мен — прошепна Магнус.

Младият магьосник застана пред вратата и вдигна ръка. С едно рязко движение и една-единствена дума вратата се помръдна встрани достатъчно, за да могат да видят какво я е запречило.

— Трупове — прошепна Магнус.

Миризмата на разлагаща се плът накара дори Брандос да преглътне мъчително.

— Какво е станало тук? — попита Сандрина.

— Няма как да разберем, докато не влезем — отвърна Пъг. Говореше с нормален тон, сякаш не се страхуваше, че могат да ги чуят. — Но мисля, че демоните са решили да напуснат това място и да не взимат затворниците със себе си.

Магнус размаха ръка, вратата се откъсна от пантите и се прекатури върху телата на пода.

Просторната подземна галерия, водеща към тъмницата, бе осеяна с трупове — хора, елфи и джуджета лежаха скупчени едни върху други. Нямаше съмнение, че са се опитвали да достигнат вратата и че са били покосени отзад. Раните им бяха най-различни — някои тесни като посичания от меч или нож, други разкъсани и наръфани като от нокти и зъби.

Пъг приклекна да огледа един от труповете по-внимателно и каза: