Пред вратите на мрака

— Власт. В най-чистия й вид. По правило регентът няма право да приема титлата крал, вероятно защото сред таределите винаги е витаела слабата надежда някой ден да се върнат тук и да заживеят на този свят. — Ларомендис въздъхна и поклати глава със съжаление. — Не очаквахме този свят да е такъв. Представяхме си го в руини, или може би в много по-първично състояние, под властта на други елфи, които се смятат за негови законни господари. Дори смятахме, че не е изключено да срещнем тук валхеру, и бяхме готови да воюваме с тях за нашата свобода. В края на краищата ние сме претърпели сериозно развитие. Пъг, виждал си елфите от вашия свят и знаеш, че ние сме по-едри, по-силни и по-бързи от тях — и много по-безскрупулни. Нашите магьоснически умения са по-напредничави от тези на Тъкачите на заклинания от Елвандар. Накратко, регентът не желае съюзници, той иска поданици. И едва ли ще се вслуша в моето мнение по въпроса.

— Ти си член на Кръга?

— Донякъде. С брат ми сме много по-млади от другите участници. Аз бях член не повече от десет години, а Гуламендис така и не влезе в Кръга — на Укротителите на демони не се гледа с добро око дори сред най-широко скроените ни сънародници.

— Амиранта трябва да търпи сходно отношение — рече Пъг. — Или, може би трябва да кажа, липса на правилна оценка.

— Той е първият човек, когото моят брат харесва — призна Ларомендис. — Това е доста забележително. Както вече казах, ние сме арогантен народ. — Въздъхна и продължи: — Пъг, не ме е грижа особено за твоята раса, но не се отнасям към вас с отвращение. Всъщност, ако трябва да съм откровен докрай, не съм привързан към никого, освен към моя брат. Може би това се дължи на ранните ни години и възпитанието ни, но се отнасяме по същия начин и към елфските раси на Мидкемия. Но да се върнем на първоначалната тема: смятам, че всеки, когото избереш за разговор с регента, ще срещне затруднения. — Той присви очи. — Единственият човек, който би могъл да го накара да се замисли над евентуално съюзничество, е лорд Томас.

— Защо? — попита заинтригувано Пъг.

— Регентът почита кралицата, но не я уважава. На еледелите се гледа като на примитивен, изостанал народ, който не е наследил изтънчеността на елдарите. Другите елдари, които не са тръгнали по пътя на таределите, също са източник на голяма доза недоверчивост. — Той поклати глава и Пъг разбра, че има предвид моределите, гламределите и останалите племена, които дори не си заслужава да бъдат обсъждани. — Ала регентът не може да се отърси напълно от нашето наследство. Той се страхува от лорд Томас. Вярно е, че ужасно иска да го измести и да се провъзгласи за крал на всички едели, но се бои от възможните последствия. Не е нужно да видиш Томас яхнал дракон, за да осъзнаеш, че когато си сложи бронята, той се превръща в истински валхеру. — Ларомендис бавно кимна. — Да, трябва да накараш лорд Томас да разговаря с регента и може би от това ще излезе нещо положително.

Пъг помълча малко, после каза:

— Благодаря ти, Ларомендис. Както за предложението, така и за откровеността ти. Странно, но малцина от твоите сънародници са ми се сторили такива, каквито ги описваш ти.

— Имам за теб още едно име — каза Ларомендис и се изправи, даваше си сметка, че разговорът им върви към приключване. — Тандареи, новоизбраният маг-учен. Той си дава сметка, че на този свят има и други могъщи същества и че е по-добре да ги направиш свои съюзници, отколкото да се опиташ да ги покориш. Ако бяхме милиони, боя се, че войната щеше да е започнала, но от нас останаха едва десетина хиляди, прибрали се у дома от звездите. Моментът е както тъжен, така и изпълнен с нови възможности. Тандареи, Пъг, запомни това име и ако се наложи да разговаряш с някого от Събора, гледай да е той.

Пъг кимна.

— Ще го запомня. Благодаря ти.

Ларомендис излезе, а Пъг въздъхна. Чакаше го доста работа, но едно бързо посещение в Елвандар май бе сред най-належащите задачи.

Амиранта бе изумен от проницателността и наблюдателността на елфа. Гуламендис бързо преосмисли всичко, което бяха открили в откраднатата книга, и направи заключения, които накараха Амиранта да се усъмни в собствената си интелигентност, като се имаше предвид за какви очевидни неща ставаше дума. Понякога елфът бе прекалено арогантен, но не пропускаше да изкаже уважение към постиженията на Амиранта и дори да го похвали в някои случаи за предвидливостта му. Амиранта би могъл да се подразни от надменното отношение на елфа или да го приеме такова, каквото е — избра втория подход, защото усещаше, че е готов да се държи по същия начин.

След като си разказаха всичко, което знаеха, Амиранта остави Гуламендис и излезе да се разходи. Имаше нужда да се разсее от напрегнатата работа и надвисналото усещане за опасност.

Ала свободата му бе краткотрайна и той го осъзна в мига, когато чу гласа на Сандрина:

— Амиранта! Трябва да ти кажа нещо.