Пред вратите на мрака

— Въздействието на мрежата трябва да премине бързо — каза Амиранта.

Тялото на олтара не помръдна, но в помещението отекна глас:

— Това ти ли си, братко?

— Аз съм — отвърна Амиранта.

— Не ме виждаш в най-доброто ми състояние — продължи призрачният глас.

— Не е за първи път. — Амиранта извади кинжала си и попита: — Има ли някаква важна причина да не сложа край на всичко това още сега?

— Имаш предвид, освен нежеланието ми да напусна толкова скоро този свят?

— Не бих казал, че през годините си оставил в мен внушение, че трябва да подкрепям това твое нежелание.

— Правдиви слова — отвърна гласът на Беласко.

Внезапно се намеси друг глас, дрезгав и властен:

— Убий го, магьоснико, и аз ще те направя по-могъщ, отколкото можеш да си представиш!

— А, да, има и друга причина — обади се Беласко. — Ако ме убиеш, Дахун ще е свободен. Аз съм единствената преграда между него и този свят.

Амиранта погледна към Магнус и Сандрина, които премигваха и се озъртаха объркано, и за да спечели още малко време, попита:

— Ако Дахун е в теб, какво е това странно съоръжение горе?

— О, това е дълга история — отвърна Беласко със зъл кикот.

— Що за безумно начинание си подхванал този път, братко? — попита Амиранта и бодна Беласко в рамото с кинжала.

— Ей, боли! — извика Беласко.

— Нараниш ли ме, ще пострадаш! — провикна се и Дахун. — Готов съм да приема убийството срещу свободата си, но за изтезанията ще те накажа хилядократно.

— Не е много убедителен, нали? — обади се Каспар.

— Никой от двамата не заслужава да живее — рече Амиранта, погледна многозначително Каспар и му даде знак да продължат играта. — Но може би знаят неща, заради които си заслужава да ги пощадим. Беласко, предполагам, че държиш под контрол това чудовище в теб по две причини — едната е безпределният ти егоизъм и злоба, а втората, защото се надяваш да се измъкнеш от безизходното положение, в което сам си се наврял.

— Познаваш ме наистина добре, братко. Но тъй като ако се издам, ще изгубя позиции, смятам засега да запазя мълчание.

— Какво пък, винаги си бил труден в споделянето.

— Вината за това е на Сиди. Все ме биеше и ми взимаше играчките.

— Така е. А двамата се нахвърляхте върху мен, докато не се научих да си викам демони на помощ.

— Това беше един нещастен ден — промърмори Беласко.

— Магьоснико! — провикна се демонът. — Освободи ме и ще те направя принц на човеците, мой първи заместник на този свят.

Амиранта въздъхна и побутна Каспар.

— Съжалявам, Дахун, но опитът ми подсказва, че подобни обещания не са особено надеждни.

— Всъщност това може и да го спази — обади се Беласко. — Не смята да изяде всичко, което му се мерне пред очите. По-скоро иска да се засели тук и да поеме властта в ръцете си. Такова бе първоначалното ни споразумение и мисля, че е готов да го спазва.

Амиранта затвори очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После въздъхна и рече:

— Докато не го предадеш, нали?

— Разбира се.

— Значи ако те убия — каза Амиранта, — демонът в теб ще получи свобода, но ако те оставя жив, рано или късно ще умреш, тъй като не можеш да се грижиш за себе си. Освен ако не ми разкриеш плановете си.

— Засега не съм склонен.

Амиранта забеляза, че Магнус и Сандрина се размърдват, и каза:

— Като стана дума за Сиди…

— Да? — попита Беласко.

— Той е мъртъв.

— Жалко — рече Беласко.

— Защо? Ти го мразеше.

— Понеже исках аз да го убия. Майка ни може да беше зла вещица, но ни беше майка.

— Е, след като се запознах и с трима ви, мога да си представя що за стока е била тя — подметна Каспар.

— Кой е този? — попита Беласко. — Виждал съм го и преди, но непрестанно се мести.

— Каспар, някогашен херцог на Оласко, сега генерал в армията на Мубоя.

— Добре дошъл, генерале, макар че се съмнявам да ми желаеш доброто.

— Прав си — съгласи се Каспар. — Дошли сме да те убием.

— Както винаги все убийства са ви в главите. — Последва нов изблик на зъл смях.

— Сега какво ще правим? — обърна се Каспар към Амиранта.

Но вместо него отговори Беласко:

— Ще чакате докато реша какво ще е най-добро за интересите ми.

18. Атака

Пъг довърши поредното заклинание.

Демони с всякакви форми и размери бяха отхвърлени назад и Пъг извика:

— Става нещо лошо.

— Какво? — викна на свой ред Гуламендис над глъчката.

— Не съм сигурен, но усещам нещо странно.

Ларомендис бе толкова изтощен, че едва се държеше на крака. Допреди малко бе поддържал една от най-големите илюзии, които бе успявал да създаде. Беше използвал заклинания, прегради и зловещи създания, за да удържа демоните достатъчно, та Пъг да успее да ги обстрелва с мощни потоци от енергия.

Един глас отзад попита:

— Имате ли нужда от помощ?

Пъг се обърна и на лицето му се изписа облекчение. Зад гърба му бе застанал Магнус.

— Ще имаш ли сили?

Магнус кимна.

— Използваха срещу мен и Сандрина удържаща магията мрежа, но въздействието й вече отслабва. — Той присви очи и добави: — Освен това съм доста ядосан.