Пред вратите на мрака

— Но ако ме убиеш и той се появи, какво ще правиш?

— Може би силите ни ще стигнат да го прокудим.

— Ах, може би! Ами ако не стигнат?

— Каква е истината? — попита ядосано Амиранта.

— Ако брат ти не ни я казва — намеси се Гуламендис, — бих могъл да се опитам да я изтръгна от демона в него.

— Нима разполагаш със заклинание, което да го принуди да казва истината?

— Мисля, че да — отвърна Гуламендис и притвори уморено очи. — Ще опитам.

Минутите се точеха мъчително. От време на време тишината бе нарушавана от далечния грохот на битката.

— Мисля, че не ви трябвам повече, нали? — попита Каспар.

Амиранта кимна към кинжала, който бе опрял в гърлото на брат си, и каза:

— Всъщност не.

Добре — рече Каспар и се обърна да си върви. — Понеже ако се съди по глъчката отвън, един генерал изобщо няма да им е излишен. — Погледна Джим и добави: — Ти остани тук. Амиранта може да се поколебае, но не се съмнявам, че ако се наложи, ще прережеш гърлото на Беласко.

Джим кимна.

Амиранта не можа да сдържи усмивката си. За месеците, откакто се бе запознал с Каспар, бе започнал да се привързва към него. Като се имаше предвид предишната репутация на херцога, той бе донякъде изненадан, че един бивш враг на Конклава и приятел на безумния му брат Сиди може да се окаже толкова приятен спътник в тези нови премеждия, но пък от друга страна, знаеше на какво е способен Сиди и предполагаше, че до голяма степен зловещият образ на Каспар е бил дело на самия Сиди. Джим също се бе оказал човек, когото чародеят бе започнал да харесва, въпреки че понякога се държеше с него хладно, дори сурово.

— Приключих — заяви Гуламендис и продължи високо: — Сега си обвързан с истината. Каква е причината да се опитваш да обладаеш това тяло?

Това беше въпрос, който измъчваше и тримата специалисти по демони. Могъщи същества като Дахун рядко прибягваха до обсебване. Беше в разрез с природата им — защо да заменят едно силно тяло с по-слабо и уязвимо? Едно от възможните обяснения бе, че търсят прикритие, но подобно нещо едва ли бе необходимо, когато назряваше конфликт с подобни мащаби.

Ала отговорът бе мълчание.

— Заклинанието ти май подейства, магьоснико — изкиска се Беласко.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джим.

— Гуламендис обвърза демона с истината, но не го принуди да отговаря. Мълчанието му подсказва, че тъй като не може да излъже, предпочита да не отговаря.

Гуламендис погледна Амиранта, Джим и Сандрина. И тримата поклатиха глави.

— И какво ще правим сега? — попита Сандрина.

— Ще трябва да сключим сделка с брат ми — рече Амиранта.

— И какво предлагате? — попита Беласко.

— Джим може да ти пререже гърлото, а после ние ще имаме грижата за демона — когато се появи тук — заяви Сандрина и тонът й подсказваше, че смята тази възможност за съвсем реална.

Амиранта вдигна ръка и каза:

— В краен случай. — После заговори на брат си: — А не можем ли още сега да прогоним демона обратно в Петия кръг?

— Екзорсизъм? — попита Беласко скептично. — Шегуваш се.

— Сандрина е майка-епископ от ордена Щит на слабите — заяви чародеят.

— Повече я харесвах, когато искаше да смаже главата ми с боздугана — подхвърли Беласко. — Това щеше да е бърза и лесна смърт. Смъртта от екзорсизъм е бавна и мъчителна.

Сандрина и двамата Укротители се спогледаха. Знаеха, че Беласко е прав — колкото по-могъщ бе прогонваният от обладаното тяло демон, толкова по-мъчителен бе този процес за притежателя му. Никой в цялата история на който и да било храм не бе успявал да прогони демонски крал или принц.

— Ти избираш, братко — каза Амиранта. — Бърза смърт, а после ние ще се справим с демона, или може да се опитаме да те спасим, след което най-вероятно ще сме принудени да те убием.

— Познаваш ме добре, братко. — И след продължително мълчание попита: — Обещаваш ли, че ако изляза жив от това изпитание, ще ми дадеш един ден преднина, за да намеря безопасно убежище?

— След всичко, което направи? — попита Сандрина.

— Това е сделката — рече Беласко.

— Аз гласувам за бърза смърт — заяви Сандрина.

— Мисля, че трябва да опитаме с екзорсизъм — възрази Гуламендис.

Джим повдигна рамене.

— Наистина не зная кое е най-доброто.

— Значи оставаш ти, братко — каза Беласко.

— Само че ще трябва да ме убедиш да проявя към теб снизхождение — отвърна Амиранта. — Защото от близо сто години се опитваш да ме убиеш.

— Е, наречи го лоша привичка. Може да съм се сърдил на теб иди на Сиди… но не смятам, че е било сериозно.

Амиранта затвори за миг очи, отвори ги и каза:

— Мисля, че макар да не си толкова луд, колкото брат ни, не ти е останал и много здрав разсъдък. Нека сме наясно: лично аз предпочитам да приключим всичко това колкото се може по-бързо, което означава да ти прережем гърлото, освен ако не успееш да ме убедиш, че трябва да рискуваме и да те оставим жив — и да се справим по някакъв начин с един могъщ демон.

След дълго мълчание Беласко каза:

— Добре, ще ти кажа истината.

Амиранта се разсмя.

— Това ще е доста необичайно.

— Кълна се в кръвта на старицата от луните, в кошмарите на всяко селско чедо и в костите на най-злия човек, погребан в скрит гроб — рече Беласко.