Пред вратите на мрака

Амиранта се обърна към Магнус:

— Искам да предупредиш баща си. След няколко минути горе ще настъпи истинска вакханалия.

Магнус затвори очи.

— Не съм най-добрият в тези неща, но ще се опитам да спестя от времето, необходимо да изтичам горе.

„Татко“ — чу Пъг в ума си.

— Магнус? — прошепна той.

„Да. Слушай внимателно, защото не знам колко време ще мога да задържа връзката. След по-малко от десет минути Дахун ще се появи в Демонския портал. Ще бъде уязвим за минута, най-много две. Ако успеете да разрушите портала на момента, той ще загине, преди да е набрал цялата си мощ“.

— Разбрах.

Каспар бе заобиколен от десетина демона. Един особено свиреп екземпляр, който приличаше малко на носорог с рога, излизащи от раменете, наведе глава, размаха огромния си меч и се хвърли в атака.

— Назад! — извика Пъг на войниците пред чудовището и прати към него един енергиен тласък.

Полагаше максимални усилия да се опитва да зашемети или обезвреди демоните, без да ги убива, но невинаги се получаваше. Някои бяха толкова упорити, че нищо, освен смъртта не можеше да ги забави, камо ли да ги спре.

Пъг се добра до Каспар и рече задъхано:

— Трябва да се оттеглим.

— Защо? — попита генералът, чийто меч димеше от полепналата по него демонска кръв. Дебела резка красеше бузата му, но той не й обръщаше внимание. — Най-сетне овладяхме бойното поле, те са обкръжени и притиснати. След половин час с тях ще е свършено!

— Защото след десет минути всеки убит на бойното поле ще помага на това нещо — той посочи зеленикавия стълб — да доведе тук Демонския крал, а него можем да надвием само ако използваме толкова силна магия, че да разрушим целия портал. Нищо на четвърт миля наоколо няма да оцелее.

— Отстъпление! — извика Каспар, който не се нуждаеше от повече напътствия. Познаваше Пъг от достатъчно време, за да не се съмнява в думите му, когато ставаше въпрос за магия. Зейн, един от капитаните и приемен внук на Пъг, ги доближи, сякаш се готвеше да оспори заповедта. И той като Каспар виждаше, че човешката армия властва напълно на бойното поле.

— Отведи ги на юг! Искам до шест минути всички наши войници да са на поне четвърт миля оттук. Който се забави, ще загине!

Зейн разбираше, че подобна заповед не подлежи на обсъждане или възражения, и се зае да я изпълнява. Заповедта светкавично бе предадена по редовете и докато предната линия на войниците усили натиска си върху демоните, тези зад тях започнаха бързо отстъпление.

— Ето един момент, в който стрелци щяха да ни свършат добра работа — въздъхна Каспар. — Но не се сетихме да вземем и стрелци…

— Прав си — каза Пъг, вдигна ръка и от нея излетя кълбо от червеникава светлина. Това беше сигнал, за който бяха предупредени всички магьосници на бойното поле — но не и ако битката се развива в тяхна полза. И все пак беше уговорена заповед за отстъпление.

Магьосниците, които умееха да летят, се издигнаха над земята, като хвърляха огнени кълба и разстилаха пламтящи прегради. Други се покатериха на стените и оттам почнаха да обстрелват демоните с жезли и вълшебни пръчици.

Пъг също бе недоволен от необходимостта да отстъпят. Почти бяха отблъснали Демонския легион и беше сигурен, че ако разполага с достатъчно време, за да разгледа портала, ще знае как може да го обезвреди, без да разрушава самата машина.

Но желанията на човек са едно, а необходимостта обикновено съвсем друго. Той прати на Магнус мислен въпрос:

„В безопасност ли си там долу?“

„Качвам се горе. Подземието е достатъчно дълбоко, за да опази останалите, но аз може би ще трябва да ви помогна с Дахун“.

Пъг знаеше, че няма смисъл да спори. Синът му бе прав. За един кратък миг той овладя надигащия се страх, защото не забравяше, че е обречен да види сина си мъртъв, както бе станало с майка му и брат му, и се питаше дали не е настъпил моментът. Издигна се нагоре и докато се присъединяваше към общото изтребление на демоните, отправи една кратка молба поне днес синът му да бъде пощаден.

Войниците на Каспар бяха най-добре обучената и дисциплинирана армия, която Пъг бе виждал, макар че повечето не бяха имали възможност да се готвят заедно. Те отстъпиха бързо, но без да нарушават реда, като оставиха няколко магьосници да задържат демоните. Щетите, които бяха нанесли на демонското войнство, бяха толкова сериозни, че дори сега нито едно от чудовищата не понечи да ги последва.

Магнус изникна във въздуха до баща си и каза:

— Татко, виждам, че си се понаучил да летиш!

Летенето бе сред уменията, които Миранда владееше до съвършенство, докато Пъг винаги се бе затруднявал с него. Тъй като в последно време бе особено горд с успехите си в тази насока, той не сдържа усмивката си, докато отвръщаше:

— Не мога да ти позволя да си по-добър от мене в каквото и да било, нали?

Магнус също направи опит да се засмее, но виждаше, че баща му е много разтревожен, и се опита да го успокои:

— Всичко ще е наред, татко.

Двамата изстрелваха потоци от разрушителна енергия, създавайки смъртоносна завеса между демоните и отстъпващите войници.

— Сега ще стане опасно — каза Пъг, когато и последните войници се обърнаха и побягнаха.