Пред вратите на мрака

Дахун нададе предсмъртен вик, докато изгубилите равновесие сили в ямата разтърсваха всичко наоколо с оглушителни експлозии и изстрелваха светкавици и кипящи мълнии. Пъг почувства нарастващата топлина и вдигна защитна преграда пред себе си и Магнус.

Сега им оставаше само да гледат.

Дахун се гърчеше на земята, отваряше уста като изхвърлена на суша риба. Тялото му бе обхванато от конвулсии, около него ревяха разпалени огньове. Краката и опашката му все още висяха над ямата и бяха започнали да димят и да се напукват и това породи нови болезнени викове. Но чудовището не можеше да помръдне.

„Свърши се“ — прати Магнус на баща си.

— Още не — отвърна Пъг.

Втора кула започна да се руши и Пъг използва магичните си умения да предупреди останалите магьосници:

— Време е да се измъквате!

Двама от тях побягнаха веднага, третият скочи от ниската стена от другата страна на крепостта и също хукна с всички сили.

Третата и четвъртата кула вече също се клатеха и върховете им се рушаха навътре. В същия миг от ямата изригна нов огнен стълб. Долната част на тялото на Дахун бе изпепелена в миг и очите му се завъртяха безпомощно в обгорените очници.

После внезапно земята се разтресе и това бе придружено с нисък, смразяващ кръвта звук. Останките на Дахун се прекатуриха през ръба и изчезнаха в тъмното гърло на ямата. Парчета от разрушените кули и мъртви тела също полетяха там, сякаш засмуквани от разширяващ се вакуум.

А след това настъпи тишина.

— Свърши ли се вече? — попита Магнус.

— Мисля, че…

Взривът бе Оглушителен.

Мощна ударна вълна изригна от ямата, като тласкаше пред себе си пръст, камъни и трупове. Понесе се навън с такава сила, че помете малките постройки и външните стени на крепостта, както детска ръчичка помита дървени кубчета.

Пъг и синът му оцеляха само благодарение на разпънатия пред тях щит. Когато погледнаха през него, нямаше и следа от ямата, нито от странната конструкция. Районът на взрива бе очистен от всичко, дори от растения, и беше гладък като шлифован мрамор.

— Какво стана? — попита Магнус.

— Разломът се затвори — отвърна Пъг. — Нарушихме равновесието на магията и тя го възстанови от само себе си.

— Изглежда, долу не е останало нищо.

— Ако нашите приятели са там, значи са оцелели. Да се захващаме за работа — добави той, докато се спускаше към земята.

— Надявам се, че Каспар е успял да евакуира хората си на достатъчно разстояние, за да се спасят от взрива.

— Предполагам, че е успял — отвърна Пъг. — Но не съм сигурен за нашия беден Тимоти. Бягаше като попарен.

— Той е доста бърз — рече Магнус.

— Дано е достатъчно бърз. — Пъг се огледа. — Къде беше онази постройка?

— Някъде там — посочи Магнус, затвори очи и започна да търси със сетивата си входа.

Амиранта бе първият, който дойде на себе си. В помещението цареше непрогледен мрак. Силната експлозия горе за миг бе засмукала всичкия въздух, беше изгасила светлините и бе повалила хората в несвяст.

Дробовете му горяха, слепоочията му пулсираха болезнено. Амиранта се надигна слепешката, разперил ръце. Напипа основата на олтара и се подпря на него. Въздухът бързо бе изпълнил наново помещението, но внезапният спад в налягането бе нанесъл неизбежни поражения.

Той бръкна в кесията на пояса си, извади от нея кристал и произнесе напевно една дума. Кристалът засия и хвърли достатъчно светлина, та Амиранта да може да види останалите. Сандрина тъкмо се размърдваше с болезнени стонове и той коленичи до нея, разтърси я за рамото и каза:

— Жива си.

Тя завъртя глава, погледна го невиждащо и попита:

— Какво?

— В случай, че се питаш — жива си.

— Позна — питах се — изсумтя Сандрина.

Той й помогна да се изправи. Джим и двамата елфи също се надигнаха. Амиранта извърна очи към проснатата фигура на Беласко и попита:

— Той дали оцеля?

В същия миг Беласко изстена и помръдна.

Откъм тавана се чу глух удар, коридорът се изпълни с прах и после в умовете им отекна гласът на Магнус:

„Всички наред ли са?“

— Размина ни се и този път — отвърна Амиранта.

Миг по-късно двамата магьосници влязоха в помещението и Пъг каза:

— Свърши се.

— Справихте ли се с демона? — попита Джим.

— Справихме се с всички — отвърна Магнус. — Ямата е запълнена, крепостта е изравнена до основи, а зидарията й е разпиляна на мили наоколо. Сякаш тук никога не е имало строеж.

— Чудесно — рече Джим. — Значи няма да се наложат обяснения пред кешийските власти.

Беласко изстена отново, седна на олтара и попита с дрезгав глас:

— Свърши ли се? Наистина?

— Да — потвърди Амиранта. — А твоят ден преднина започва в този момент.

Магьосникът слезе неуверено от олтара, огледа се и каза:

— Е, тогава ще тръгвам. — Направи няколко колебливи крачки, спря, въздъхна и повтори: — Тогава ще тръгвам.

Почти бе стигнал вратата, когато Амиранта го повика:

— Чакай.

— Какво има? — попита Беласко и се обърна.

— Дай ми още веднъж дума.

— Вече ти я дадох — изръмжа ядосано Беласко.

— Отново. Дай ми я отново.

— Кое?

— Клетвата.

Беласко помълча малко, сетне почна:

— Добре де. В името на кръвта на старицата…

— Убийте го! — изкрещя Амиранта.

Пъг, Магнус, елфите и дори Сандрина извърнаха към него учудени лица.

— Какво?