Предани

Насилвам се да я погледна. Очите са приближени, а носът е крив като моя. Има

лоша кожа, по-тъмна от моята. За секунда си я спомням в Аскетското сиво. Гъстата

коса, свита в кокче, дузини фиби, забити около него, спомням си как седи срещу мен на

масата за вечеря. Спомням си как кляка пред мен и оправя копчетата на ризата ми,

преди да изляза за училище. Как стои до прозореца и чака баща ми – дланите една в

друга, но не нежно и женствено, а притиснати, с побелели от напрежение кокалчета на

пръстите. Тогава бяхме единни в страха. Но сега, когато не се страхува от нищо, част от

мен иска да разбере какво би станало, ако моята и нейната сила се обединят.

Усещам остра болка, сякаш съм я предал. Единствената жена, която ми беше

съюзник, докато бях малък. Обръщам се и тръгвам, преди да взема всичките си думи

назад и да се извиня.

Излизам от централата на Ерудитите. Отпред са се събрали хора. В първия момент

очите ми започват да търсят цветовете на кастите. Не мога да свикна, че вече ги няма.

Облечен съм в сива риза, сини джинси, черни обувки – нови дрехи. Но под тях усещам

силата на своите татуировки. Татуировките на Безстрашните. Не всеки избор, който си

направил, може да се изтрие. Особено този.

ÃËÀÂÀ

ÏÅÒÀ

Òðèñ

Нагласям алармата на часовника си за десет часа и веднага заспивам. Не успявам

дори да се наместя и да легна удобно. Няколко часа по-късно алармата очевидно е

звъннала, но не съм я чула. Това, което чувам, е ядосаният вик на някой в стаята.

Изключвам алармата, прокарвам пръсти през косата си и забързвам, почти бягам към

стълбите на един от аварийните изходи. Надявам се никой да не ме спре.

Щом излизам навън, хладният въздух съвсем ме разбужда. Издърпвам ръкавите си

надолу и свивам пръстите си в тях. Лятото си отива. Няколко души крачат около входа на

централата на Ерудитите, но никой не забелязва как се промъквам към Мичиган Авеню.

Идва време, когато започваш да разбираш и да оценяваш предимствата да си дребен.

Виждам Тобиас в средата на поляната. Облечен е в различни цветове. Сива тениска,

сини джинси, черен суичър с качулка. До краката му има раница.

– Как се справих? – питам, когато приближавам достатъчно, за да ме чуе.

– Много добре! Евелин все още те мрази, но Кристина и Кара бяха освободени без

разпит.

– Добре – усмихвам се.

Той хваща ризата ми и ме придърпва към себе си. Целува ме нежно.

– Хайде – казва и се отдръпва. – Имам планове за тази вечер.

– Нима?

– Ами... сетих се, че май никога не сме излизали на истинска среща.

– Хаосът и разрушенията са две от нещата, които ограничават възможностите за

срещи от този вид.

– Иска ми се да разбера какво е да си на среща. Казват, че било голямо събитие. –

После тръгва бавно назад, все още с лице към мен. Вървим към металната статуя на

мамута в края на поляната. – Преди да те срещна, ходих само на групови срещи, а те не

бяха най-великото събитие в живота ми. Пълна катастрофа. Винаги свършваха по един и

същи начин – Зийк хващаше момичето, което си беше наумил да хване, а аз седях до

някоя друга, мълчах и на всичкото отгоре тя често се оказваше някоя, която преди това

съм обиждал или нагрубявал.

– Не си сред най-великите джентълмени – засмивам се.

– Гледай кой седнал да ми прави забележки за поведение.

– Ей, мога да бъда много мила. Ако се постарая, разбира се.

– Хм... – Потупва брадичката си замислено и с известна доза съмнение. – Кажи нещо

мило тогава.

– Много си хубав.

– Харесва ми. Беше много мило – казва и усмивката му проблясва като светкавица в

нощта.

Стигаме до края на поляната. Отблизо металната статуя изглежда доста по-голяма и

още по-странна. Над нея има огромни метални плоскости, огънати във всички посоки,

прилича на гръмнала консервена кутия. Минаваме зад една от тях, точно зад подиума.

Металните плоскости се крепят от много летви. Тобиас слага раницата на гърба си,

хваща една от летвите и започва да се катери.

– Това май ми е познато – казвам. Едно от първите неща, които направихме заедно, бе

да се изкатерим по Виенското колело, но тогава не той, а аз настоявах да стигнем по-

високо.

Навивам ръкави и се закатервам след него. Рамото все още ме боли от раната от

куршума, но болката почти е отшумяла. Все пак се опитвам да прехвърлям тежестта си

предимно върху лявата ръка, а с краката се оттласквам нагоре. Поглеждам надолу към

плетеницата от метални летви, виждам земята под тях, и се засмивам.

Тобиас се изкачва до две греди, които се срещат в римско пет, а между тях има

достатъчно място за двама ни. Той сяда, накланя тялото си назад, като балансира между

двете греди, и протяга ръка да ми помогне. Нямам нужда от помощ, но не казвам нищо.