Предани

Прекалено съм заета да се наслаждавам на усещането от силните му ръце върху моите.

Сядаме. Той изважда одеяло от раницата си и ни завива. После вади две пластмасови

чашки.

– Как предпочиташ? Да мислиш ясно, или да ти се позамъгли малко съзнанието? – пита

и пак заравя глава в раницата.

– Ами… май предпочитам да мисля ясно. Имаме да обсъждаме важни неща, нали?

– Да, така е.

Тогава той вади малка бутилка с бистра газирана напитка.

– Откраднах я от кухнята на централата на Ерудитите – казва, докато развинтва

капачката. – Очевидно е нещо хубаво.

Отсипва по малко в чашите. Отпивам. Сладко е като сироп, с лек дъх на лимон, малко

горчиво. След втората глътка почти ми харесва.

– Имаме да говорим за много неща – продължава той.

– Да. Добре.

– Е, като за начало... – Той замислено поглежда в чашата си. – Разбирам защо реши

да работиш с Маркъс, разбирам и защо не ми каза. Но...

– Но си ядосан – довършвам. – Защото те излъгах. Няколко пъти.

Той кимва, без да ме погледне.

– Не е само заради цялата тая работа с Маркъс. Нещата започнаха много преди това.

Не знам дали можеш да си представиш, да разбереш как съм се чувствал. Да се събудя

съвсем сам и да осъзная, че си тръгнала към... – Предполагам, че това, което щеше да

каже, беше „смъртта си“, но дори не може да събере сила да произнесе думата. – Към

централата на Ерудитите.

– Не, вероятно няма да разбера, вероятно не осъзнавам. – Изсипвам течността в

устата си и чак тогава преглъщам. – Виж... Аз... преди мислех, че мога да жертвам

живота си за нещо, за различни неща, но истината е, че не бях осъзнала какво значи „да

жертваш живота си“, до мига, в който застанах там. До мига, в който щяха да ми отнемат

живота.

Поглеждам го. Минава време, преди той да вдигне глава и да обърне очи към мен.

– Сега знам – продължавам. – Сега знам, че искам да живея. Знам, че искам да съм

честна с теб. Но... не мисля, че мога да го направя, едва ли ще го направя, ако ми нямаш

доверие, или ако ми говориш по онзи снизходителен начин. Понякога го правиш, знаеш

ли?

– Снизходителен? Та ти вършиш такива рисковани неща! Глупаво е да се излагаш на

такава опасност.

– Да – казвам. – И ти много ми помогна, като ми говореше като на дете, което не

разбира от дума.

– И какво друго можех да направя? – пита настоятелно той. – Не искаш да се вслушаш

в нито един разумен съвет!

– Може би не съм имала нужда от разум. – Не мога да се преструвам, че съм

спокойна. Тялото ми се стяга от напрежение. – Чувствах само как вината ме яде жива,

както би ме изял някой звяр. А единственото, от което имах нужда, бе твоето търпение,

нежността ти, а не да ми крещиш! И, да, винаги да криеш от мен, сякаш не мога да се

справя с...

– Не исках да те натоварвам с повече проблеми, беше достатъчно притеснена.

– Ти мислиш ли, че съм силна? Или мислиш, че съм някоя лигла? – поглеждам го

намръщено. – Питам, защото очевидно смяташ, че съм достатъчно силна да понеса,

когато ми крещиш, но не съм в състояние да се справя с каквото и да е друго. Как така?

– Разбира се, знам, че си силна – тръсва глава той. – Просто не съм свикнал да казвам

нещата на хората. Свикнал съм да се справям сам с всичко.

– Можеш да разчиташ на мен – заявявам. – Можеш да ми имаш пълно доверие. И

можеш да ме оставиш сама да преценявам кое съм способна да понеса и кое – не.

– Добре – кимва. – Но никакви лъжи повече. Никога.

– Добре.

Чувствам се скована, притисната. Сякаш тялото ми е набутано в нещо прекалено тясно

и не мога нито да вляза, нито да изляза от него. Не, не искам този разговор да свърши

така. Протягам ръка към неговата.

– Съжалявам, че те излъгах – казвам. – Много съжалявам. Наистина.

– Не съм искал да се почувстваш пренебрегната... сякаш не те уважавам.

Оставаме така, ръцете ни една в друга. Облягам се на металната плоскост. Небето

над мен е черно, празно. Облаци като щитове са запречили лунната светлина. Виждам

звезда точно над нас. Облаците се движат и тя за миг проблясва, но май е единствената

звезда на небето. Извивам глава назад и виждам сградите по Мичиган Авеню. Подредени

в права линия, като стража – трябва да ни охраняват, или по-скоро, да ни наблюдават.

Не казвам нищо, докато чувството на скованост най-сетне не ме напуска. Изпитвам

облекчение. Може би мястото е такова. Не съм от хората, на които им минава лесно.

Особено когато съм ядосана. Но последните няколко седмици бяха странни и за двама

ни. Безкрайно съм щастлива да се разделя с чувството, което не ме бе напускало нито за

миг през цялото време в затвора – чувството, че ме мрази. Яростта и страхът, че ме

презира. Вината, че бях работила с баща му, без да му кажа.

– Това нещо е много гадно, не мислиш ли? – пита и оставя чашата си.

– Гадно е – казвам и поглеждам към останалото в моята. Изпивам го на една глътка.