Предани

са се скупчили всички. Огромните купели, пред които всеки един от нас бе направил

избора си, са обърнати, съдържанието им се е разпиляло на земята. Въглища, стъкло,

камък, земя, вода – всичко се е смесило в едно.

Спомням си как прерязах дланта си и оставих кръвта си да тече върху въглищата.

Моето първо дело, с което предизвиках баща си. Спомних си онзи прилив на сила в

тялото ми, разтърсващото облекчение. Избавлението. Тези купели бяха символ на моята

свобода.

Сега сред тях стои Едуард. Парчетата стъкло са се превърнали в прах под краката му.

Над главата си размахва метален чук. Стоварва го върху един от обърнатите купели,

прави дупка в метала. Прах от въглища се издига в небето.

Едва се спирам да не хукна към него. Не мога, не трябва да допускам да унищожи този

купел. Символът на моя триумф! Такива неща не бива да се унищожават.

Прииждат хора, тълпата става неконтролируема. Освен безкастовите с техните черни

ленти с празен кръг, прииждат и хора, които някога бяха принадлежали към някоя от

кастите. Те не носят ленти на ръцете си. Един Ерудит – все още се познават по прилежно

сресаната, разделена на път коса – се изскубва от тълпата точно когато Едуард се кани

пак да удари. Ерудитът слага татуираната си ръка около дръжката на чука над ръката на

Едуард. Двамата застават един срещу друг, гневно стиснали челюсти.

Сред тълпата виждам руса коса. Трис. Облечена е в бяла тениска без ръкави. Част от

татуировките на раменете се виждат. Опитва се да стигне до Едуард и Ерудита, но

Кристина я хваща и я стиска с две ръце.

Лицето на Ерудита посинява. Едуард е по-висок и по-силен. Ерудитът няма никакъв

шанс. Глупаво е да опитва да го пребори. Едуард измъква чука от ръцете му и го

завърта отново, но след схватката е загубил контрол, няма стабилна опора. Освен това

гневът го е заслепил. Металният чук се стоварва върху рамото на Ерудита. Металът

смазва костта.

За момент чувам единствено писъците на Ерудита. Сякаш всички други си поемат

едновременно въздух.

И тогава тълпата експлодира. Всички яростно се втурват напред. Едни бягат към

Едуард, други към Ерудита, всеки бие някого, някои удрят мен. Усещам ударите на

рамене, лакти, глави. Удари по цялото ми тяло.

Не зная накъде да бягам: към Ерудита, към Едуард, към Трис? Не мога да мисля, не

мога да дишам. Тълпата ме повлича към Едуард. Хващам го за ръката.

– Пусни чука! – опитвам се да надвикам тълпата. Неговото единствено око проблясва

зловещо и ме заковава, зъбите му се оголват злостно, опитва се да се освободи от

ръката ми.

Удрям го с коляно. Той се олюлява назад и изпуска чука. Вземам го, прибирам го

плътно до крака си и тръгвам към Трис.

Тя е недалеч пред мен и се опитва да стигне до Ерудита. Виждам как някаква жена

забива лакът в бузата

. Трис се олюлява назад, лицето

се изкривява от болка.

Кристина избутва жената.

Тогава някой стреля с пистолет. Веднъж. И още веднъж. И още веднъж.

Тълпата се разпръсва, всички хукват да бягат ужасени от заплахата на куршумите.

Опитвам се да видя кого са застреляли. Не съм сигурен дори, че някой е застрелян.

Отвсякъде ме притискат тела и ме носят в друга посока.

Трис и Кристина са клекнали до Ерудита със смазаното рамо. Лицето му е оплискано с

кръв, по тялото му са стъпвали хора, оставили са мръсни следи от обувки. Прилежно

сресаната му коса е разрошена. Не мърда.

На няколко метра от него Едуард лежи в собствената си кръв. Куршумът го е

прострелял в корема. Има и други изпопадали хора, хора, които не познавам, хора, които

са загинали под нозете на бягащата тълпа или са били застреляни. Предполагам, че

куршумите са били предназначени само за Едуард и за никой друг. Загиналите хора са се

оказали там по злочесто стечение на обстоятелствата.

Оглеждам се като обезумял, но не виждам никой с пистолет. Който и да е бил, явно се

е скрил в тълпата.

Пускам чука на земята и клякам до огънатия метален купел, където лежеше Едуард.

Камъните на Аскетите се забиват в коленете ми. Единственото му око се движи под

клепача. Жив е. Засега.

– Трябва да го откараме в болницата – казвам. Не знам на кого. Може би никой не ме

чува, всички са се разбягали.

Поглеждам през рамо към Трис и към Ерудита, който не помръдва.

– Той... дали е... ?

Пръстите са на шията му и се опитват да напипат пулса му. Очите са огромни,

празни. Поклаща глава. Не, не е жив. Така и предполагах.

Затварям очи. Виждам само обърнатите разрушени купели. Виждам разсипаното им,

попиляно по улиците съдържание. Купчини от нищо. Символите на целия наш предишен

живот са унищожени, един човек е убит, други са ранени. Защо?

За нищо. Заради празното, тесногръдо мислене на Евелин. Заради глупавата

представа за град, в който иска да накара хората да се откажат от кастите си, да им