Предани

Изсумтявам, но веднага се усещам да прикрия недоволството с кашлица. Кристина ме

смушква с лакът и слага пръст на устните си. Не знам какво толкова пука. Евелин не

може да ме чуе от такова разстояние. Тори, бившият лидер на Безстрашните, която

Евелин свали от власт, стои на няколко метра от мен със скръстени ръце и язвително

извити устни.

– Също така, трябва да се подготвим за новия начин на живот без касти. От днес

всички ще започнат да изучават професиите, които безкастовите упражняват, откакто се

помним. Всички ще работим по график, на принципа на ротацията, и ще изпълняваме

техните дейности, като в същото време никой няма да прекратява работата, която е

вършил досега в рамките на кастата си. – Тук спира и устните се разтягат в усмивка,

без да се усмихва наистина. Не знам как го прави. – Всички ще допринасяме поравно за

благото на града ни. Така е редно да бъде. Кастите ни разединиха, но сега ще се

обединим отново. Сега и завинаги.

Всички безкастови ликуват. Изпитвам силно чувство на тревога. Не мога да кажа, че не

е права. Но същите членове на касти, които се надигнаха срещу Едуард вчера, няма да

си затраят след това. Евелин държи града, но не е така силна, както ѝ се иска.

Когато Евелин приключва с изявлението си, решавам, че нямам желание да ме мачкат

тълпите, затова тръгвам из коридорите, за да изчакам хората да се разотидат. Попадам

на стълбището, по което се бяхме качвали към лабораторията на Джанийн. По онова

време стълбите бяха покрити с трупове. Сега са чисти, сякаш никога нищо не се е

случило.

Когато минавам покрай четвъртия етаж, чувам крясък и боричкане. Отварям вратата.

Група момчета с ленти с празен кръг на ръкавите, много млади, по-млади от мен, са се

събрали около младеж, паднал на земята.

Не е обикновен младеж, а от Прямите, облечен в черно и бяло от глава до пети.

Побягвам към тях и когато виждам как едно високо момиче от групата на безкастовите

вдига крак и се засилва да го ритне отново, извиквам:

– Хей!

Никой не ми обръща внимание. Кракът се забива в бъбрека му, той изстенва и се

превива на другата страна, за да избегне следващия удар.

– Хей! – изкрещявам пак и момичето се обръща. Много по-висока е от мен, поне с

двайсет сантиметра. Но не се страхувам. Бясна съм.

– Махни се от него! – изкрещявам.

– Нарушил е правилника за облеклото. Имам пълното право да го накажа. Не приемам

съвети от фенове на кастите – казва тя, без да откъсва очи от татуировките по шията ми.

– Бекс, това е момичето с видеото на Прайър – обажда се едно от момчетата.

Останалите са доста впечатлени, но момичето само се изкикотва:

– Е, и какво от това?

– Това, че ми се наложи да нараня доста хора, за да мина през инициацията на

Безстрашните, и ще нараня и теб, ако трябва.

Разкопчавам ципа на суичъра си, свалям го и го метвам върху Прямия. Той ме

поглежда, от лакътя му тече кръв. Оттласква се от пода и увива суичъра около раменете

си като одеяло.

– Ето, вече не нарушава правилника – казвам.

Момичето очевидно преценява ситуацията и се чуди дали да се бие с мен, или не.

Буквално чувам мислите . Дребна съм, тоест лесна мишена, но, от друга страна, съм

Безстрашна и няма да е толкова лесно да ме победи. Може би знае, че съм убивала

хора, или просто не иска да си навлича неприятности, но определено губи контрол.

Издава я колебливата усмивка, която изкривява устните ѝ.

– По-добре да те държа под око – казва тя.

– Нямам нужда от това, бъди сигурна – отвръщам. – Сега се разкарайте.

Оставам, докато се махнат, и си тръгвам. Момчето от Прямите виква:

– Чакай, суичъра ти!

– Задръж го – казвам, без да се обръщам.

Завивам зад ъгъла на коридора. Мисля, че ще ме отведе до стълбище, но се оказвам

в друг коридор, същия като този, от който бях излязла. Чувам стъпки зад себе си и се

обръщам, готова да се бия с момичето от безкастовите. Но няма никой.

Явно ме хваща параноята.

Отварям вратите на главния коридор с надежда да намеря прозорец, за да се

ориентирам къде съм, но попадам в някаква лаборатория. Всичко е изпотрошено.

Изпочупени колби и епруветки се въргалят из ъглите, подът е отрупан с намачкани

изпокъсани листа. Навеждам се да вдигна един и тогава осветлението изгасва.

Хвърлям се към вратата. Някой ме хваща за ръката, дръпва ме встрани и слага чувал

на главата ми. Друг ме притиска в ъгъла. Ритам, мятам се, боря се срещу тях, срещу

това, което са ми нахлузили. А единственото, което си повтарям наум, е: „Не, не искам

пак, не искам пак, не искам пак!“. Успявам да измъкна едната си ръка и започвам да

удрям напосоки. Мисля, че уцелвам някого по рамото или в брадичката, не съм сигурна.

– Ей, заболя ме! – обажда се глас.

– Извинявай, че те уплашихме, Трис – казва друг глас. – Но анонимността е неделима