Предани

част от нашата дейност. Не искаме да ти навредим. Не се страхувай.

– Пуснете ме тогава! – изревавам аз. Всички ръце ме държат прикована към стената. –

Кои сте вие?

– Ние сме Преданите – отвръща глас. – И сме много. И сме никой.

Не се сдържам. Разсмивам се. Може би от шока, или пък от страх. После сърцето ми

забавя ритъма си, ръцете ми треперят от облекчение. Гласът продължава:

– Разбрахме, че не си лоялна на Евелин Джонсън и нейните безкастови слуги.

– Това е пълна глупост.

– Не е по-глупаво от това да се довериш на някого, като му споделиш каква е

идентичността ти, без дори да се налага да го правиш.

Опитвам се да видя нещо през материята на това, което са нахлузили на главата ми,

но платът е плътен, а и няма осветление. Тъмно е като в гроб. После опитвам да се

облегна на стената, но е много трудно да се ориентирам кое къде е. Усещам как някаква

колба се донатрошава под обувката ми.

– Не, не съм ѝ лоялна – казвам. – Какво значение има?

– Означава, че искаш да напуснеш града – заявява гласът. Усещам леко вълнение. –

Искаме една услуга от теб, Трис Прайър. Утре в полунощ ще имаме събрание. Искаме да

доведеш своите приятели от Безстрашните.

– Добре – казвам. – Нека ви попитам тогава, ако утре така или иначе, ще ви видя,

защо днес трябва да съм с това нещо на главата?

Не зная кой е говорител на групата, но явно се обърква от въпроса ми.

– Един ден е много дълго време. И в това дълго време могат да се случат много и

опасни неща – отговаря накрая. – Ще се видим утре в полунощ на мястото, където

направи признанията си.

Вратата се отваря рязко, течението залепва чувала за бузите ми, чувам

отдалечаващите се с бяг стъпки по коридора. Когато махам нещото от главата си, в

коридора няма никой. Съвсем тихо е. Поглеждам в ръцете си. Тъмносиня калъфка за

възглавница. С това ми бяха покрили лицето! А на нея пише с боя „Касти, а не

кръвопролития“.

Не зная кои са, но едно е сигурно – имат силно развито чувство за драматизъм.

Мястото, където направи признанията си. Може да бъде само централата на

Прямите. Там се поддадох на серума на истината.

Вечерта, когато най-сетне се добирам до спалното помещение, намирам бележка от

Тобиас под чашата с вода на нощната ми масичка.

Утре сутринта е процесът срещу брат ти. Ще е при закрити врати. Няма да

мога да отида. Ще бъде много подозрително. Ще ти съобщя за присъдата веднага

щом разбера. Тогава можем да помислим за план.

Каквото и да става, скоро всичко ще приключи.

ÃËÀÂÀ

ÎÑÌÀ

Òðèñ

Часът е девет. Може би точно в момента решават каква ще е присъдата на Кейлъб.

Завързвам обувките си и приглаждам чаршафите на леглото си за четвърти път днес.

Прокарвам пръсти през косата си. Безкастовите издават присъди на закрити врати, само

когато решението е предварително взето, а Кейлъб беше дясната ръка на Джанийн до

самата ѝ смърт.

Няма смисъл да се притеснявам за присъдата. Така или иначе, тук е ясно. Всички

бивши сътрудници на Джанийн ще бъдат екзекутирани.

„Защо ти пука изобщо? – питам се. – Той те предаде, дори не се опита да спре твоята

екзекуция.“

Не ми пука. Глупости, как да не ми пука! О, не, не знам.

– Здрасти, Трис! – Кристина почуква на рамката на вратата. Юрая е зад нея. Лицето

му е ведро както винаги, но сега усмивката му изглежда сякаш е направена от вода и

всеки миг може да изтече от лицето му.

– Имаш ли някакви новини? – пита Кристина.

Проверявам стаята за кой ли път. Зная, че е празна, но никога не можеш да си сигурен.

Всички са слезли на закуска, както гласи новият правилник. Помолих Юрая и Кристина да

пропуснат храненето, за да мога да им разкажа. Стомахът ми се свива от глад.

– Да, имам новини – казвам.

Те сядат на леглото срещу моето и им описвам как бях приклещена предната нощ в

лабораторията в централата на Ерудитите, разказвам им за възглавницата и за срещата

с Преданите.

– Учудвам се, че единственото, което си направила, е да удариш някакъв по брадата –

казва Юрая.

– Бяха много повече от мен – отвръщам и се усещам, че се оправдавам. Против

принципите на Безстрашните е да се доверяват на когото и да е, и то толкова бързо, но

времената са други, странни. Не съм сигурна и колко съм Безстрашна. Все пак вече няма

касти.

Усещам леко пробождане в гърдите при мисълта колко различно е станало всичко.

Трудно е да се разделиш с някои неща.

– Какво искат според теб? – пита Кристина. – Само да напуснат града?

– Така поне прозвуча, но не мога да го потвърдя.

– И как можем да сме сигурни, че не са подставени хора на Евелин? Че не се опитват