Предани

– Не. Не съм влизала вътре. Никога не съм се спускала по стоманеното въже от

покрива, не помниш ли?

– Вярно – облягам се на стената. – Трябва да опиташ някой път, преди да заминем.

– Да, трябва. – Сложила си е червило. Сещам се как устните на децата се оцветяват в

ярки цветове, когато ядат бонбон или близалка. – Понякога ми се струва, че разбирам

Евелин. Случиха се толкова много и толкова ужасни неща. От време на време си мисля,

че няма да е лошо да останем и просто... да оправим тази каша преди да се забъркаме в

следващата – усмихва се плахо. – Но, разбира се, няма да го направя – добавя. – Не

знам защо. От любопитство... може би.

– Говорила ли си с родителите си за това?

Понякога забравям, че Кристина не е като мен, без семейство, без нито един близък и

верен роднина. Нямам нищо, което да ме накара да се застоя на едно място. Кристина

има майка и малка сестричка – от бившата каста на Прямите.

– Трябва да се грижат за сестра ми – отвръща тя. – Не знаят дали е безопасно за нея

навън. Не искат да рискуват живота ѝ.

– Но нямат нищо против да тръгнеш сама, нали?

– Нямаха нищо против да се присъединя към друга каста. Няма да имат нищо против и

сега. – Свежда поглед. – Те просто искат да живея честен и почтен живот. А това тук не е

възможно. Просто знам, че в този град не мога да го направя.

Асансьорът се отваря и вятърът ни блъска назад. Все още е топъл, но се усеща

заплахата на наближаващата зима. Чувам гласове от покрива. Покатервам се на

стълбата. Тя трепери и подскача с всяка моя стъпка, но Кристина я придържа здраво,

докато се кача горе.

Юрая и Зийк са там. Хвърлят камъчета от покрива и се ослушват за тропота, когато

уцелят прозорци. Юрая се забавлява, като бута ръката или лакътя на Зийк, преди да

метне камъче, опитва се да му пречи, но Зийк е много бърз.

– Здрасти – казват в един глас, щом ни виждат.

– Ей, вие с един мозък ли мислите? – пита Кристина и двамата се разсмиват. Но Юрая

ми се струва малко отнесен. Сякаш не е съвсем тук, сякаш е в друго време, на друго

място. Да изгубиш някого по този начин... може би това става с тези, които оцеляват.

Макар че аз също загубих близки, а не страдам по начина, по който страда той.

Няма нито една примка за стоманеното въже и не сме дошли да се спускаме.

Всъщност не съм сигурна за другите, но аз съм дошла, за да бъда високо, да виждам

колкото е възможно по-далеч. Цялата земя на запад от мястото, където стоя, е черна,

като покрита с мръсно, тъмно одеяло. За секунда ми се струва, че виждам светлинка

около хоризонта, но след миг тя изчезва. Може би е само мираж… очите ми си правят

шега.

Другите също мълчат. Чудя се дали всички си мислят това, което и аз.

– Какво според теб има там? – пита Юрая.

Зийк свива рамене, но Кристина се осмелява да проговори:

– Ами ако е същото като тук? Още рушащи се градове, още касти, още от всичко?

– Не е възможно – клати глава Юрая. – Трябва да има нещо различно. Нещо друго.

– Или нищо – предполага Зийк. – Тези хора, които са ни затворили тук, може би са вече

мъртви. Може би всичко навън е празно, едно голямо празно нищо.

Потръпвам. Никога не съм обмисляла тази възможност. Но той е прав – не знаем нищо

за онези, които са ни затворили тук, не знаем колко поколения са живели и умрели,

откакто сме в този град. Може би сме последните живи хора?

– Няма значение – казвам. Прозвучава по-грубо, отколкото ми се иска. – Няма

значение какво има там. Трябва да го видим с очите си. И след това ще се справим с

реалността, такава, каквато е. Но първо трябва да видим.

Оставаме дълго. Погледът ми проследява наръбените очукани стени и ъгли на

сградите, докато лампите светват една по една и накрая пламват в дълга права линия.

Тогава Юрая започва да разпитва Кристина за бунта и нашият тих миг си отива, сякаш

подет и отнесен от вятъра.

На другия ден Евелин застава върху разрушения портрет на Джанийн Матюс, за да

обяви новите правила. Бивши членове на касти, безкастови, всички пълнят фоайето на

централата на Ерудитите, изливат се на улиците и прииждат, за да чуят какво има да ни

каже. Безкастовите войници стоят чинно подредени един до друг около стените, всеки от

тях е с пръст върху спусъка. Това е нейното разбиране за контрол.

– Събитията от вчера ясно показаха, че доверието между нас е напълно изчерпано –

започва тя. Изглежда изтощена, лицето

е с цвят на пепел. – Докато ситуацията се

стабилизира, ще въведем нова структура в живота на всеки един от нас. Първата от

трите мерки е задължителен вечерен час. Всеки трябва да се е прибрал в определеното

му жилище до девет часа вечерта. Никой няма право да напуска помещението си до осем

часа сутринта. Улиците ще бъдат охранявани от патрули, които ще ни пазят от хора с

лоши намерения.