Предани

да ни сложат някой капан, за да си признаем, че сме готови да извършим предателство?

– И това не знам – отговарям. – Но знам, че е невъзможно да се измъкнем от града

без нечия помощ. А нямам никакво намерение да седя тук, да се уча как да карам

автобус и да си лягам, когато ми се заповяда.

Кристина поглежда Юрая. В очите ѝ има тревога.

– Ей, не ви карам да идвате – казвам. – Но аз трябва да се махна оттук. Трябва да

разбера коя е Едит Прайър и кой ни чака зад оградата. Ако там изобщо има някой. Но

поне съм длъжна да проверя.

Поемам дълбоко дъх. Не знам откъде се надигна цялото това отчаяние, но вече не

мога да го крия, не мога да се правя, че не съществува. Усещам го като жива твар, която

се е събудила от дълъг сън и сега се движи из тялото ми, гърчи стомаха ми, свива

гърлото ми. Имам нужда да замина. Да науча истината.

За първи път закачливата усмивка на устните на Юрая се стопява.

– И аз – казва той.

– Добре – съгласява се Кристина и свива рамене. – Значи ще отидем на срещата.

– Разбрахме се. Може ли някой от вас да каже на Тобиас? Не трябва да се

доближавам до него, след като е раздухал официалната версия, че сме скъсали... Да се

чакаме на алеята в 11:30.

– Аз ще му кажа, май съм в неговата група днес – решава Юрая. – Ще учим за

кастите. Нямам търпение! – подхилва се саркастично той. – Мога ли да кажа на Зийк,

или мислиш, че не може да му се има пълно доверие?

– Кажи му, но го предупреди да не разказва наляво-надясно.

Поглеждам часовника. Девет и петнайсет. Вероятно са произнесли присъдата. Време е

всички да тръгнат на работа, да се учат на професиите на безкастовите. Имам чувството,

че и най-дребното нещо може да ме накара да изляза от кожата си. Коляното ми

подскача в някакъв си негов собствен ритъм.

Кристина слага ръка на рамото ми, но не ме пита нищо. Благодарна съм

, че

замълчава. Не зная какво бих могла да ѝ отговоря.

С Кристина минаваме по най-сложния път в лабиринта от коридори на централата на

Ерудитите. Вървим към задното стълбище, за да избегнем патрулите. Придърпвам

ръкави, за да покрия плътно дланите си. Преди да тръгнем, нарисувах карта на ръката

си. Зная как да стигнем до централата на Прямите, но не съм сигурна по кои задни улички

да минем, за да не ни забележат дебнещите безкастови.

Юрая ни чака пред вратата. Облечен е в черно, но яката на сива блуза да се подава

от суичъра му. Странно е да виждам Безстрашните си приятели в цвета на Аскетите –

сякаш сме прекарали заедно целия си живот. И без това понякога се чувствам точно

така.

– Казах на Фор и Зийк, но те ще ни чакат направо там. Да вървим – подканва ни той.

Побягваме един до друг по алеята към Монро Стрийт. Стряскам се при всяка наша по-

шумна стъпка и потискам трепета си. Зная, че в този случай е по-важно да сме бързи,

отколкото тихи. Завиваме и се обръщам, за да проверя дали зад нас има патрули.

Зървам няколко тъмни силуета да се движат наблизо по Мичиган Авеню, но после

изчезват зад редицата от сгради, без да спират.

– Къде е Кара? – питам Кристина шепнешком. На Стейт Стрийт сме, достатъчно далеч

от централата на Ерудитите. Почти безопасно е да се говори.

– Не знам. Не мисля, че някой я покани – казва Кристина. – Много странно, защото

знам, че тя наистина...

– Тихо! – предупреждава Юрая. – Накъде завиваме оттук?

Включвам фенера на часовника си, за да видя картата, нарисувана на ръката ми.

– Рандолф Стрийт.

Тичаме в ритъм, в почти пълен унисон. Дишаме в унисон, краката ни докосват земята в

унисон. Мускулите ме болят, но какво страхотно усещане! Да тичаш.

Стигаме до моста. Краката ме болят. Тогава виждам Жестоката борса. Запуснатата

тъмна сграда от другата страна на блатясалата река ме кара да се усмихна въпреки

болката. Когато минаваме по моста, забавям темпото, а Юрая премята ръка през рамото

ми.

– А сега трябва да изкачим един милион стъпала.

– Може да са включили асансьорите – казвам с надежда.

– Никакъв шанс – поклаща глава. – Обзалагам се, че Евелин държи под око всеки

разход на енергия през нощта. Това е най-сигурният начин да разбереш дали някой е

решил да си устройва тайни срещи някъде.

Въздъхвам. Обичам да тичам, но как мразя да катеря стълби!

Когато най-сетне стигаме до последния етаж запъхтяни и с изпразнени дробове, е пет

минути преди полунощ. Оставам до асансьора да си поема въздух, а другите

продължават. Юрая е прав – нито една запалена лампа. Само тази, която осветява знака

ИЗХОД. В меката

синя светлина виждам Тобиас. Идва откъм залата за разпити и

тръгва към мен.

От последната ни среща сме разговаряли само чрез тайни съобщения. Налага се да

впрегна цялата си воля, за да не хукна към него и да го прегърна, да заровя пръсти в