Предани

Устните ѝ леко се извиват, почти се усмихва.

Завиваме по улицата, тя обляга тялото си на стената, а аз заставам пред нея. Реката

тече зад мен. Трис си е сложила нещо черно около очите, така че цветът им изпъква още

повече – ярък и поразителен.

– Не знам какво да правя. – Притиска лицето си с ръце и заравя пръсти в косата си. –

За Кейлъб.

– Не знаеш ли?

Тя се отдръпва встрани, за да ме погледне.

– Трис. – Слагам ръце на стената от двете страни на главата и се навеждам към

нея. – Не искаш той да умре. Знам, че не искаш.

– Там е работата, че... – Тя затваря очи. – Толкова съм... препълнена с гняв. Не искам

да мисля за него, защото всеки път, когато мисля, ми се иска да...

– Знам. Господи, знам! – През целия си съзнателен живот бях мечтал и си бях

представял как ще убия Маркъс. Веднъж дори направих план. Щях да го убия с нож, за

да усетя как топлината на тялото му го напуска, за да съм достатъчно близо да

наблюдавам как светлината в очите му гасне. И докато мислех за това, докато планирах,

се вцепенявах от същия онзи ужас, който изпитвах от него и от нечовешката му

жестокост.

– Родителите ми вероятно биха искали да го спася. – Тя вдига очи към небето. – Биха

казали, че е егоистично да оставиш някого да умре само защото е съгрешил спрямо теб.

Прощавай, прощавай, прощавай безкрайно.

– Тук не става дума за това какво искат те, Трис.

– Напротив, за това става дума. – Тя се оттласква от стената. – Винаги е било така,

винаги е ставало както те искат. Защото той принадлежи на тях повече, отколкото

принадлежи на мен. А аз искам да ги накарам да се гордеят с мен. Това е всичко, което

искам.

Поглежда ме решително. Никога не съм имал родители, които да ми дадат добър

пример, родители, чиито очаквания спрямо мен да бъдат достатъчен мотив да живея и да

се боря. Но при нея нещата не стоят така. Представям си ги вътре в нея как я изпълват

със смелост и красота, как оставят своя отпечатък.

Докосвам бузата ѝ и прокарвам пръсти през косите ѝ.

– Ще го измъкна.

– Моля?

– Ще го измъкна от килията. Утре, преди да тръгнем. Ще го направя.

– Наистина ли? Сигурен ли си?

– Разбира се, че съм сигурен.

– Аз... – Тя ме поглежда притеснено. – Благодаря. Ти си... изключителен.

– Не ми благодари и не казвай такива неща, защото не си разбрала какъв е скритият

ми мотив – засмивам се аз. – Не те доведох тук, за да си говорим за Кейлъб.

– О? Така ли?

Слагам ръце върху бедрата и леко я притискам към стената. Тя вдига глава и ме

поглежда с чистите си нетърпеливи очи. Навеждам се да усетя дъха , но веднага се

отдръпвам, колкото да я подразня.

Тя закача пръсти в гайките на колана ми и се опитва да ме придърпа към себе си. Не

успява. Изпънал съм ръце, опрени на стената, и те държат цялата тежест на тялото ми.

Опитва се да ме целуне, но извръщам глава. Искам да я предизвикам, да я разпаля.

Целувам само меката кожа под ухото , после врата. Вдишвам уханието – мирише на

сол, на нощен бяг.

– Направи ми една услуга – прошепва в ухото ми. – Моля те, никога не действай без

този скрит мотив.

После слага длани върху ръцете ми. Пръстите

нежно погалват всички татуирани

места по кожата ми. Плъзгат се под колана на джинсите ми и тя ме придърпва рязко към

себе си. Заравям лице във врата ѝ, почти не мога да дишам. Не мога да помръдна.

А когато най-сетне се целуваме... какво облекчение! Тя въздъхва, а аз усещам как

дръзка усмивка се разлива по лицето ми.

Повдигнам я, опирам я на стената, краката обвиват кръста ми. Тя ме целува и се

смее, а аз се чувствам непобедим. Може би и тя се чувства така. Пръстите остават

впити в мускулите на ръцете ми. Нощният въздух изпълва дробовете ми. Сякаш това е

една от първите ми глътки истински въздух. Сякаш едва сега се уча да дишам.

ÃËÀÂÀ

ÄÅÑÅÒÀ

Òîáèàñ

Изпотрошените постройки в сектора на Безстрашните изглеждат като портали

към други светове. Пред мен стъклената сграда пронизва небето като копие.

Пулсът във връхчетата на пръстите ми отбелязва преминаващите секунди. Въздухът в

дробовете ми е богат и цветен, въпреки че лятото си отива. Имаше време, когато тичах и

се биех, защото исках да имам здрави мускули. Бързите ми крака са ме спасявали

неведнъж и вече не мога да мисля за бягане и бой извън основната им същност: начин да

остана жив.

Когато стигам до входа, забавям крачка, за да възстановя равномерното си дишане.

Стъклените панели над мен отразяват светлината във всички посоки. Някъде там горе

все още стои онзи стол, на който седях, докато ръководех симулираните атаки. Някъде

там е и петното от кръвта на бащата на Трис. Някъде там гласът на Трис проби

симулацията, в която ме бяха вкарали, усетих ръката

на гърдите си, усетих как ме

връща обратно към действителността.