Предани

наказанията на ужасния си баща, от опасността, която влиза с него у дома. Пораснал съм

и страхът е друг – от заплахата, която той представлява за характера ми, за бъдещето

ми, за личността ми.

Но дори този страх не може да се сравни с това, което зная, че следва. Сигурен съм.

Макар и подготвен за него, искам да разрежа вената си и да махна серума от кръвта си,

да махна кръвта си, ако трябва, но да не го видя пак.

На пода пред мен се появява езеро от светлина. Ръка. Пръстите се свиват и се

опитват да стигнат до светлината. След това се появява втора ръка, а после и глава с

гъста руса коса. Жената кашля и се мъчи да се добере до езерото светлина. Лази

сантиметър по сантиметър. Искам да се приближа и да ѝ помогна, но съм вледенен.

Жената обръща лице към мен и виждам, че това е Трис. От устните се излива кръв,

капе надолу и се събира на брадичката

. Кръвясалите

очи ме гледат, тя вие:

„Помощ!“.

Кашля и плюе кръв по пода. Втурвам се към нея. Някак зная, че ако не стигна

навреме, светлината в очите ще угасне. Около мен – тела, държат ме като в клетка,

усещам как милиони ръце ме дърпат назад, костите на десетки тела се впиват в мен, но

аз продължавам напред. Забивам нокти в ръцете, които се опитват да ме задържат, но

одирам само себе си.

Изкрещявам името

. Тя кашля и изплюва още кръв. Пищи за помощ, а аз викам

името . После вече не чувам нищо, не чувствам нищо, освен ударите на сърцето си и

собствения си ужас.

Тя пада изнемощяла на земята. Очите ѝ хлътват. Прекалено късно е.

Мракът се разпръсва. Светлината се връща. По стените на стаята има графити, а

срещу мен – огледални прозорци към стаята за наблюдение. В ъглите има камери, които

преди записваха всяка сесия. Пот се стича по врата и гърба ми. Обърсвам лице с ризата

си и тръгвам към вратата. Черната кутийка със спринцовката и иглата остава на пода зад

мен. Няма нужда да продължавам да разкривам страховете си пред самия себе си. Зная

ги. Остава само да ги преодолея.

От опит знам, че с увереност можеш да влезеш и в най-забранените места. Като

например в килиите на третия етаж в централата на Ерудитите.

Или може би не. Преди да стигна до вратата, един безкастов препречва пътя ми с

пушката си. Нервен съм, едва преглъщам.

– Къде отиваш?

Слагам ръка на пушката му и я отблъсвам настрани.

– Махни това нещо от мен. Тук съм по заповед на Евелин. Отивам да видя един

затворник.

– Никой не ми е казал нищо за извънредни посещения днес.

Заговарям тихо, сякаш му споделям някаква голяма тайна, а от него се очаква да я

пази.

– Защото тя не иска това посещение да бъде обявено официално.

– Чък? – подвиква някой от горния етаж. Тереза е. – Пусни го. Няма проблем.

Кимвам и продължавам напред. Мръсотията в коридорите е изметена, почистили са,

но все още никой не е сменил изпочупените крушки. Пристъпвам от светло към пълен

мрак. Тъмни петна като синини по пребито до смърт тяло. Трябва да намеря килията му.

Когато стигам до северния коридор, не тръгвам веднага натам, а към жената, която

седи в края на коридора. На средна възраст е, очите са странно клюмнали в краищата,

а устните

са свити в тънка черта. Изглежда безкрайно уморена, сякаш всичко я

изтощава, дори моето присъствие.

– Здравей – казвам. – Казвам се Тобиас Итън. Тук съм по заповед на Евелин Джонсън.

Трябва да взема един затворник.

Изражението изобщо не се променя, когато чува името ми. Минава ми през ума, че

може да се наложи да я нокаутирам, за да си свърша работата. Тя вади някакво парче

намачкана хартия, изглажда го върху лявата си длан. На листа са написани имената на

затворниците и номерата на килиите им.

– Име? – пита.

– Кейлъб Прайър. 308А.

– Ти си синът на Евелин, нали?

– Аха... искам да кажа да. – От онези хора е, които не приемат „аха“ за отговор.

Тя става и ме повежда към метална врата с номер 308А. Запитвам се за какво ли е

била ползвана тази стая преди в града ни да се появи такава крещяща нужда от

затворнически килии. Набира кода и вратата се отваря.

– Предполагам, от мен се очаква да не гледам какво възнамеряваш да правиш с

него – казва тя.

Очевидно смята, че съм дошъл да го убия. Решавам да я оставя да си мисли каквото

си иска.

– Да – отвръщам.

– Моля те, направи ми една услуга. Кажи една-две добри думи за мен пред Евелин. Не

искам да имам толкова много нощни смени. Казвам се Дреа.

– Няма проблем.

Свива намачкания лист в дланта си и го набутва обратно в джоба. После се

отдалечава. Ръката ми остава на дръжката на вратата, докато Дреа седне обратно на

мястото си. Разполага се с гръб към помещението, така, че да не гледа към мен. Струва

ми се, че прави това добре, сякаш го е вършила и преди. Колко ли хора са изчезнали от

тези килии по нареждане на Евелин?

Влизам. Кейлъб Прайър седи зад метално бюро и чете книга. Косата му е преметната