Предани

като оцелях по време на инициацията. После той работеше с мен в контролната зала,

гледахме камерите, пишехме тъпи програми, играехме игри с числа. Никога не ме попита

за истинското ми име. Не ме попита нищо. Не изискваше нищо от мен.

– Хайде да приключваме с това. Ела да те прегърна – казва.

Прегръщам го със свободната си ръка, не искам да пускам Кейлъб. Зийк ме стисва

здраво.

Разделяме се, аз повличам Кейлъб по улицата, но не устоявам, обръщам се и

извиквам:

– Ще ми липсваш.

– И ти на мен, сладурче!

Засмива се, белите му зъби проблясват в здрача. Това е последното, което виждам от

Зийк, преди да побегна в тръс към влака.

– Заминаваш ли някъде? – пита Кейлъб задъхано. – Ти и някой друг? Заминавате ли

някъде?

– Да.

– Сестра ми заминава ли?

Въпросът му отприщва целия ми гняв и ярост. Няма да мога да задоволя събудилия се

в мен звяр само с думи и обиди. Само як удар по ухото му може да ме поуспокои. Той

потръпва, присвива рамене, премигва и сякаш се подготвя за втори удар.

Дали съм изглеждал като него, когато баща ми правеше това с мен?

– Тя не ти е сестра. Ти я предаде. Ти я измъчва. Ти отне единственото семейство,

което имаше. И защо? За какво? Защото трябваше да пазиш тайните на Джанийн?

Защото искаше да останеш в нейния град? Да си на топло и сигурно? Ти си един пъзльо.

– Не, не съм пъзльо. Знаех, че ако...

– Спри – прекъсвам го. – Нека се придържаме към първоначалната уговорка да си

държиш устата затворена.

– Добре – казва той. – Къде ме водиш? Можеш да ме застреляш и тук, нали?

Спирам. Виждам сянка на тротоара зад нас. Плъзва се през периферното ми зрение.

Завъртам се с вдигнат пистолет, но сянката изчезва.

Продължавам да вървя, дърпам Кейлъб с мен и се ослушвам за стъпки зад нас. Под

краката ни – надробени стъкла. Сградите са тъмни и мрачни, уличните знаци – изкривени

и увиснали като последните останали листа на есенно дърво, хванали се за живота със

сетни сили. Стигаме до гарата, където трябва да се качим на влака. Повеждам Кейлъб

към металните стълби на платформата.

Виждам влака отдалече. Последното ми пътешествие през града. Преди години за мен

влаковете бяха природна сила, нещо, което продължава по пътя си, никога не спира,

независимо какво правят хората, затворени в пределите на града. Те бяха нещо могъщо

и пулсиращо от живот. После се срещнах с някои от мъжете и жените, които карат

влаковете, и част от мистерията им беше разбулена. Но това, което означават за мен...

никога няма да си отиде. Една от първите ми задачи като Безстрашен беше да скоча в

един влак. И оттогава те са за мен свобода, дават ми сила да се движа из този свят, в

който бях изпитвал унижение и болка, заключен в сектора на Аскетите, в дом, който беше

мой затвор.

Когато влакът приближава, разрязвам лентата на китките на Кейлъб и стисвам здраво

ръката му.

– Знаеш какво да правиш, нали? Скачаш в последния вагон.

Той сваля якето и го пуска на земята.

– Да.

Хукваме заедно по очуканите дъски на платформата и се опитваме да бягаме

успоредно на една отворена врата. Той не протяга ръка към дръжката, затова го бутам.

Препъва се, хваща се за нея, изтегля се нагоре и се качва в последния вагон.

Платформата свършва, нямам място да бягам повече. Хващам дръжката и се мятам

вътре. Всичките ми мускули ме движат в една посока – напред и навътре.

Трис е във вагона и се усмихва дяволито. Черното

яке е закопчано до врата.

Лицето

е така хубаво, макар и заобиколено от мрак. Тя хваща яката на якето ми,

придърпва ме към себе си за целувка. Когато се отдръпва, ми казва:

– Винаги съм обичала да гледам как го правиш.

Засмивам се.

– Това значи си планирал! – провиква се Кейлъб зад мен. – Искал си тя да гледа как

ме екзекутираш. Това е...

– Как го екзекутираш? – повтаря Трис, без дори да го погледне.

– Да. Накарах го да си мисли, че го водя на екзекуция – казвам достатъчно високо, за

да ме чуе. – Нещо подобно на това, което той направи с теб в централата на Ерудитите.

– И... и няма да ме екзекутираш? – Осветеното му от лунната светлина лице се

отпуска от шока. Забелязвам, че е закопчал ризата си накриво.

– Не, няма – отговарям. – Всъщност ти спасих живота.

Той се кани да каже нещо, но го спирам.

– Може да не се наложи да ми благодариш все още. Вземаме те с нас, навън, отвъд

оградата.

Отвъд оградата е мястото, което толкова упорито се бе опитвал да избегне, дори се

обърна срещу сестра си, за да не се налага да ходи там. Стори ми се по-добро наказание

от смъртта. Смъртта е толкова кратка. А там... там нищо не е сигурно.

Изглежда уплашен, но не чак толкова, колкото очаквах. Едва сега ми се струва, че

започвам да разбирам как са подредени нещата в съзнанието му. Първо – неговият