Предани

продължавам да бягам и светлината става по-голяма, по-силна, неподвижна. Това е фар

на камион. Чувам звука на работещ мотор. Свивам се в тревата, прицелвам се с

пистолета и изключвам фенера. Камионът намалява и чувам глас:

– Тори?

Звучи като Кристина. Камионът е червен и ръждясал, превозно средство на

Миротворците. Ставам и насочвам светлината към себе си, за да ме видят. Камионът

спира на няколко метра от мен, Кристина скача, хуква и ме прегръща. Всички събития от

последните няколко минути минават през ума ми. Не мога да повярвам. Не е реално.

Падащото тяло на Тори. Безкастовата, сложила ръце върху раната на стомаха си. Не, не,

все още не ми изглежда реално.

– Слава Богу – възкликва Кристина. – Отиваме да търсим Тори.

– Тори е мъртва – казвам. Сякаш ако изрека думата „мъртва“, ще повярвам, че е

истина. Бърша сълзите от лицето си. Едва контролирам насеченото си от плача

дишане. – Аз... аз... застрелях жената, която я уби.

– Моля? – Йохана звучи обезумяла от гняв и ужас. – Какво каза?

– Тори е мъртва – повтарям. – Видях с очите си.

Косата на Йохана пада върху лицето и скрива изражението . Насилва се да издиша

и с последни сили на волята дава заповед:

– Да намерим останалите.

Качвам се в камиона. Моторът ръмжи, Йохана бясно натиска газта. Подскачаме из

неравната трева и се оглеждаме за другите.

– Видя ли някой от тях? – питам.

– Кара и Юрая. Никой друг – казва тя и поклаща глава.

Хващам дръжката на вратата и я стискам здраво. Ако се бях опитала да намеря

Тобиас, ако не бях спряла при Тори...

Ами ако не успее да се измъкне?

– Сигурна съм, че всички са добре. Твоето момче знае как да се грижи за себе си.

Кимвам, но неубедено. Тобиас може да се грижи за себе си, но при такава атака

оцеляването си е чиста случайност. Не са нужни умения да застанеш в тъмното на място,

на което изненадващи куршуми да не те уцелят. Не са нужни умения да стреляш в мрака

и да улучиш човек, когото не виждаш. Всичко е късмет или поличба, зависи в какво

вярваш. А аз не знам, никога не съм знаела в какво вярвам.

Той е добре. Той е добре. Той е добре.

Тобиас е добре.

Ръцете ми треперят. Кристина стисва коляното ми. Йохана кара към мястото на

срещата, където виждаме Юрая и Кара. Стрелката на скоростта се покачва и се

заковава на седемдесет и пет. Телата ни подскачат и се удрят едно в друго, клатим се

във всички посоки из кабинката.

– Ето там – посочва Кристина. Пред нас виждам много светлинки, някои от които едва

мъждукат – очевидно са фенери. По-ярките са фарове.

Приближаваме се и го виждам. Тобиас седи на капака на другия камион, а от ръката му

шурти кръв. Кара е пред него с комплект за първа помощ. Кейлъб и Питър са се

отпуснали в тревата на няколко метра от камиона. Не изчаквам Йохана да спре. Отварям

вратата, скачам и хуквам към него. Тобиас става, без да обръща внимание на Кара,

която му крещи да не мърда. Не е прегръдка, телата ни буквално се удрят едно в друго.

Ранената му ръка обвива кръста ми и ме вдига във въздуха. Гърбът му е мокър от пот.

Усещам солта по устните му върху моите.

И тогава всичките ми оплетени от напрежението нерви се разплитат. В този миг се

чувствам като новородена.

Той е добре. Навън сме. Той е добре.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÍÀÄÅÑÅÒÀ

Òîáèàñ

Ръката ми тупти, сякаш освен пулса на сърцето ми се е появил втори. Пръстите на

Трис докосват моите и поглеждам в посоката, в която сочи. Вдясно от нас има редица

ниски дълги сгради. Пред всяка от тях светят сини предупредителни знаци.

– Какво е това? – пита Трис.

– Това са другите парници – отвръща Йохана. – Не изискват много работна ръка, но

тук отглеждаме огромни количества животни, пшеница, памук и лен, всичко, което е

необходимо, за да се поддържа един град.

Прозорците им отразяват звездната светлина и зорко пазят цялото съкровище, скрито

зад тях. Представям си дребни храсти, огънати от тежестта на горски плодове, дълги

редици засадени картофи.

– Явно не ги показвате на гостите. Никога не съм ги виждал – казвам.

– Миротворците пазят много тайни – заявява гордо Йохана.

Пътят пред нас е прав и дълъг, с пукнатини и разбити участъци. От двете му страни

има чепати дървета, изпочупени улични лампи, изгнили стълбове, стари електрически

жици. От време на време минаваме покрай някой остатък от тротоар. Плевели и бурени с

мъка си пробиват път през коравия бетон. Тук-там виждаме и по някоя купчина изгнили

дървета – нечий разрушен дом.

Колкото повече мисля за този пейзаж, толкова повече се убеждавам, че минаваме през

стар загинал град. Едно от нещата, на които те научават Безстрашните, е, че такава

гледка е нещо съвсем нормално. Сградите са много по-ниски от тези, които останаха зад

нас, но почти толкова гъсто построени и многобройни. Един стар град, който