Предани

Майка ми. Какво прави майка ми сред тези хора?

Нещо притиска гърдите ми. Болка, тъга, копнеж.

– Дълго е за обяснение – казва Зоуи. – Но тук не му е мястото. Нека ви заведем до

щаба ни. Не е далеч.

Без да изпуска пистолета, Тобиас докосва китката ми със свободната си ръка и

накланя снимката, така че да я види.

– Това майка ти ли е? – пита.

– Мама? – извиква Кейлъб и избутва Тобиас.

– Да – отвръщам.

– Мислиш ли, че можем да им се доверим? – пита ме Тобиас съвсем тихо.

Зоуи не изглежда да е лъжкиня или измамница, не звучи като такава. И след като знае

коя съм, значи има някакъв достъп до града. Вероятно не лъже. Може би наистина е от

групата на Едит Прайър. А и Амар! Той следи всяко движение на Тобиас.

– Дойдохме, за да намерим тези хора – казвам. – Налага се да им се доверим, нали?

Или можем да продължим да си ходим из пустошта, докато да измрем от глад.

Тобиас пуска китката ми и сваля пистолета. Аз правя същото, останалите бавно

следват примера ни. Кристина прибира оръжието си последна.

– Където и да ни водите, трябва да можем да си тръгнем, когато пожелаем – казва

тя. – Разбрахме ли се?

Зоуи слага ръка на сърцето си.

– Имате думата ми.

Силно се надявам думата ѝ да си струва имането.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÍÀÄÅÑÅÒÀ

Òîáèàñ

Стоя на ръба на каросерията и се държа за летвата, върху която е опънат брезентът.

Иска ми се тази нова реалност да е симулация и да имам силата да я манипулирам,

когато разбера за какво става дума. Но не разбирам. Напълно непонятно е.

Амар жив!

„Адаптирай се!“ – това беше една от любимите му заповеди по време на инициацията

ми. Понякога го повтаряше толкова често, че започнах да чувам думата и насън. Караше

ме да подскачам от леглото. Беше като аларма, която можеше да ме събуди по всяко

време на нощта. И всеки път тези думи искаха от мен все повече и повече, много повече,

отколкото бях в състояние да дам. Адаптирай се! Адаптирай се по-бързо, адаптирай се

по-добре, адаптирай се към неща, към които нито един човек не може да се адаптира.

Примерно: напускаш един цялостен изграден свят и откриваш нов.

Или пък: научаваш, че мъртвият ти приятел си е бил жив през цялото това време и

сега кара камиона, на който си се качил по свой избор.

Трис седи зад мен на нещо като скамейка покрай стените на каросерията. Не изпуска

намачканата снимка. Пръстът леко минава над лицето на майка , но сякаш не смее да

го докосне истински. Кристина е седнала от едната

страна, а Кейлъб – от другата.

Може би го е пуснала до себе си, само за да може и той да вижда снимката. Цялото

тяло се е извърнало настрани с отвращение от него и отчаяно се притиска към Кристина.

– Това наистина ли е майка ти? – пита Кристина. Трис и Кейлъб кимват

едновременно. – Колко е млада тук. И красива – добавя.

– Да, хубава е... беше хубава.

Изненадвам се от начина, по който прозвучава гласът на Трис. Очаквам да е тъжна

при спомена за повехналата красота на майка , но гласът е нервен, устните – свити

от някакво трескаво очакване. Дано не храни някакви напразни надежди.

– Нека я видя – казва Кейлъб и протяга ръка към сестра си.

Тя му подава снимката, без да каже нищо, без да го погледне дори.

Обръщам се към света, който напускаме – края на железопътните линии, края на

огромните полета. Там, в далечината, е центърът на града ни, едва видим в мъглата,

покрила небето и сгъстяваща се към хоризонта. Странно е да го видиш от такова

разстояние. Ако протегна ръка… може би ще го докосна, нищо, че съм пропътувал целия

този път.

Питър се приближава до мен и се хваща за брезента. Железопътните линии завиват

встрани от нас. Вече не мога да виждам полето. Стените от двете страни на пътя

постепенно изчезват, земята сякаш се изглажда. Навсякъде наоколо се появяват сгради.

Едни са малки като къщите на Аскетите, други са широки като обществени здания – като

че ли някой е обърнал висока сграда настрани.

Дърветата са огромни и избуяли сред цимента, сякаш имат задача да пазят сградите

на завет. Корените им пробиват паважа. На един покрив виждам ято птици като тези,

които Трис има на татуировката на ключицата си. Когато камионът приближава къщата,

те изграчват и се разлитат.

Това е див свят.

Изведнъж всичко ми се струва прекалено, за да мога да го понеса. Сядам на пейката.

Полагам глава в ръцете си, затварям очи. Не искам да допускам в съзнанието си повече

никаква информация – досегашната е достатъчно трудна за проумяване. Усещам силната

ръка на Трис върху гърба си. Придърпва ме нежно към себе си. Ръцете ми са вцепенени.

– Просто трябва да се концентрираш върху тук и сега – обажда се Кара от другия край

на каросерията. – Примерно, мисли си как се движи камионът. Помага.

Опитвам. Мисля си колко е твърда седалката под мен. И как камионът постоянно