Предани

вибрира, дори когато земята е равна. Мисля как вибрациите му жужат в костите ми.

Концентрирам се върху леките поклащания наляво и надясно, напред и назад.

Концентрирам се, докато всичко около мен не помръква. И тогава чувството за време

изчезва. Изчезва и паниката, и страхът от новото. Усещам само как се движим.

– Сега май няма да е лошо да се огледаш – казва Трис. Гласът ѝ звучи изтощено.

Кристина и Юрая стоят там, където бях застанал аз, и надничат отвъд брезента.

Поглеждам през раменете им, за да разбера къде отиваме. Виждам много висока ограда,

простираща се докъдето погледът стига. Тук вече няма нищо, няма дървета, няма

развалини. Където и да погледнеш – празно. Оградата има вертикални черни колове със

заострени краища. Огънати са така, че да се забият във всеки, който дръзне да се

покатери по нея.

На няколко метра от нея има втора ограда с метални решетки. Като тази в града. Над

нея е усукана бодлива тел. Когато минаваме покрай втората, чувам силно неприятно

жужене. Ток. Между двете огради вървят хора с пушки. Приличат на нашите пейнтбол

пистолети, но много по-смъртоносни.

На първата ограда има табела: БЮРО ЗА ГЕНЕТИЧНО И СОЦИАЛНО ЗДРАВЕ.

Чувам, че Амар говори с охраната, но не разбирам какво им казва. Порталът на

първата стена се отваря, след него и на втората. И след като минаваме вътре, виждам...

ред.

Ниски сгради, между тях добре поддържана и окосена трева, ниски пухкави дървета.

Пътищата са хубави, навсякъде има маркировка. Стрелки упътват кой път накъде води.

ПАРНИК – напред, ОХРАНА – наляво, ЖИЛИЩНИ СГРАДИ – надясно, ЩАБ – направо.

Ставам и се навеждам напред, за да видя щаба. Тялото ми виси наполовина извън

камиона. Бюрото по генетично и социално здраве не е във висока сграда, но изглежда

огромно. Не мога да го обхвана с поглед – толкова е широко! Един грамаден звяр от

бетон, стъкло и стомана. Зад щаба има няколко високи кули – не знам защо, но ми

напомнят на контролната зала и се зачудвам дали затова са ни довели тук.

Освен охраната между двете стени, се виждат и други хора. Всички спират да ни

огледат, но караме прекалено бързо, за да видя израженията им.

Камионът паркира пред двойна врата. Питър скача пръв. Останалите се изсипваме на

паважа след него. Заставаме рамо до рамо, един до друг, така близо, че чувам дъха на

всеки един от нас. В града бяхме разделени според кастите, според възрастта, според

историята си. Но тук всички тези различия изчезват. Ние сме всичко, което ни е останало

един на друг, всичко, което имаме.

– Започва се – промърморва Трис, докато Зоуи и Амар се приближават към нас.

„Започва се!“ – помислям си.

– Добре дошли в щаба – казва Зоуи. – Навремето тази сграда е била летище О’Хара[1],

едно от най-големите и оживени летища в страната. Сега е щаб на Бюрото по генетично и

социално здраве, накратко го наричаме само Бюрото. Това е агенция към правителството

на Съединените щати.

Усещам как лицето ми се изпразва от емоции. Зная всички думи, които изговори – е, не

съм сигурен какво е „летище“ и какво са „съединени щати“, – но не разбрах нищо от

цялата реч. И не съм единственият. Питър я гледа с въпросително повдигнати вежди,

сякаш иска да зададе стотина въпроса едновременно.

– Извинете ме – казва тя. – Все забравям колко малко знаете.

– Мисля, че вината за това е ваша, а не наша – отбелязва Питър.

– Ще перифразирам – усмихва се Зоуи. – Все забравям колко малко информация ви

даваме. Летище е място, от което се контролира въздушния транспорт, а...

– Въздушен транспорт? – възкликва Кристина.

– Едно от технологичните открития, за което не беше нужно да знаем в града, е

въздушният транспорт – обяснява Амар. – Той е бърз, безопасен и е... удивително

преживяване.

– Уау – обажда се Трис.

Май наистина е развълнувана. Аз обаче си представям как политам с бясна скорост

над Бюрото и започва да ми се гади.

– Както и да е. Когато започнахме да разработваме експериментите, летището беше

превърнато в щаб, от който да ви наблюдаваме от разстояние – продължава Зоуи. – Ще

ви разведа из контролната зала и ще ви запозная с Дейвид, ръководителя на Бюрото. Ще

видите много неща, които не разбирате, но няма да е зле да ви дадем някаква

предварителна представа, преди да започнете да ми задавате въпросите си. Запишете

си всичко, което ви интересува, всичко, за което искате да знаете, и после може да

питате мен или Амар.

Тя тръгва към входа, двама охранители отварят вратата и я поздравяват с усмивка.

Контрастът между вежливостта и пушките, преметнати през раменете, ми се струва

направо смешен. Големи пушки са. Започвам да се чудя как ли се стреля с тях. Какво ли

е да усетиш унищожителната им сила само с едно поставяне на пръста върху спусъка.