Предани

камионите. Робърт и Йохана се сбогуват набързо, обръщат и заминават обратно към

града. Гледам как се отдалечават. Не мога да си представя, че е възможно да стигнеш

до тук и да се върнеш. Но те имат важна работа. Йохана трябва да организира бунта на

Преданите.

А ние – аз, Тобиас, Кейлъб, Питър, Кристина, Юрая и Кара – тръгваме по релсите с по

една раница личен багаж.

Коловозите не са като тези в града ни. Изглеждат лъскави, полирани, гладки. Между

релсите няма дървени траверси, а метални плоскости. Пред нас виждам един от

влаковете, който явно някога е пътувал по тези релси. Изглежда напълно запуснат. Има

метален покрив, локомотивът също е с метално покритие. Като огледало. По цялата

дължина на влака има затъмнени прозорци. Когато се приближаваме, виждам, че вътре

има седалки като пейки, а по тях са разпръснати стари възглавнички. Хората, които са се

возили в тези влакове, очевидно не са се качвали и слизали в движение.

Тобиас е зад мен, качил се е на едната релса и балансира с ръце. Останалите се

движат свободно встрани от релсите. Питър и Кейлъб вървят до едната стена, Кара – до

другата. Не говорим много. Само от време на време някой посочва нещо ново и различно,

някой знак, сграда или просто следа, която да ни даде представа какъв е бил този свят,

когато тук е имало хора.

Бетонните стени приковават вниманието ми – покрити са със странни снимки на хора с

толкова гладка кожа, че почти изглеждат нереални. Като че ли изобщо не са хора. Има и

снимки на шарени шишенца с шампоани, балсами, витамини и някакви особени неща,

чиито имена не познавам – никога не съм чувала думи като „водка“ или „Кока-Кола“, или

пък „енергийна напитка“. Цветовете, формите, думите на снимките са толкова крещящи и

ярки, че те хипнотизират.

– Трис. – Тобиас слага ръка на рамото ми и спирам. – Чуваш ли това?

Чувам стъпките на другите, тихите им думи, чувам как бие сърцето ми, как бие

неговото, чувам как дишаме. Но под всички тези едва доловими звуци усещам бучене.

Може би мотор.

– Всички да спрат! – извиквам.

За моя голяма изненада всички спират, дори Питър. Събираме се в средата на

релсите. Виждам как Питър вади пистолета си и го насочва напред, готов да стреля, ако

се наложи. Изваждам своя и го стисвам с две ръце, за да го държа по-стабилно.

Спомням си с каква лекота насочвах пистолет... преди. Сега не е така.

Зад ъгъла се появява черен камион. По-голям е от всеки един камион, който съм

виждала досега. Може да побере повече от десет души в каросерията си.

Потръпвам.

Камионът подскача няколко пъти над релсите и спира на около десет метра пред нас.

Мога да видя мъжа, който кара. Има тъмна кожа и дълга коса, вързана на врата.

– Господи! – възкликва Тобиас и ръцете му стисват пистолета по-здраво.

От предната седалка слиза жена. Изглежда на годините на Йохана. Кожата

е

обсипана с лунички, а косата – много тъмна, почти черна. Тя обръща към нас ръце, за да

покаже, че не е въоръжена.

– Здравейте – усмихва ни се малко нервно. – Казвам се Зоуи, а това е Амар – посочва

с глава към шофьора. И той е слязъл от камиона.

– Амар е мъртъв – обажда се Тобиас.

– Не, не съм. Хайде, Фор – казва Амар.

Лицето на Тобиас е изопнато от страх. Напълно го разбирам. Не всеки ден може да ти

се случи да видиш как някой, когото си обичал, се връща от оня свят.

Лицата на всички, които съм загубила, минават като на филмова лента през съзнанието

ми. Лин. Марлийн. Уил. Ал.

Майка ми. Баща ми.

Ами ако всички те са живи като Амар? Ами ако това, което ме разделя от тях, е не

смъртта, а просто една опасана с тел ограда и няколко километра земя?

Надявам се въпреки волята и разума си. Нищо, че е глупаво.

– Ние работим за организацията, която основа вашия град – казва тя и поглежда

Амар. – Същата организация, към която принадлежеше Едит Прайър. И...

Тя бръква в джоба си и вади стара намачкана снимка, вдига я пред лицето си и казва:

– Мисля, че трябва да видиш това, Трис. Ще направя крачка напред, ще я оставя и ще

се отдалеча. Става ли?

Знае името ми. Гърлото ми се свива от страх. Как така знае името ми? От кого? И не

просто името ми, а това, което избрах, когато се присъединих към Безстрашните.

– Добре – казвам с пресипнал глас, дори не знам как думата успява да се промуши

през гърлото ми.

Зоуи прави крачка напред, оставя снимката на земята и се връща при Амар. Трябва да

напусна безопасното място сред приятелите си. Клякам, без да откъсвам очи от Зоуи, и

после със снимката в ръка се връщам при другите.

Това е снимка на група хора пред бетонна стена с метална ограда. Прегърнали са се

през раменете. Виждам Зоуи като дете – няма начин да не разпозная косата и

луничките . Не зная кои са другите хора. Точно се каня да я попитам какъв е смисълът

да гледам това, когато очите ми се задържат върху лицето на млада жена с руса коса и

широка усмивка.