Читаем Предани полностью

Миротворците са превърнали в място за отглеждане на животни и растения. С други

думи, някой е издигнал този град, после някой друг е минал и го е изпепелил до основи,

смачкал, смазал, изравнил със земята. Макар че пътищата изчезват, полетата все още

са там, простират се и ни водят през останките на нечий живот.

Опирам ръка на прозореца и вятърът се усуква около пръстите ми като немирни кичури

коса. Когато бях много малък, майка ми казваше, че може да прави най-различни неща

от... вятър. Правеше всичко. Чукове, пирони, мечове, ролери. Беше игра, разбира се, но

беше хубаво да правим неща от вятър на поляната пред къщата, преди Маркъс да се

прибере. Така не мислехме за страха.

Зад нас в камиона са Кейлъб, Кристина и Юрая. Кристина и Юрая седят близо един до

друг, раменете им се докосват, но двамата гледат в различни посоки, сякаш са напълно

непознати, а не приятели. Робърт кара другия камион. Там са Кара и Питър. Тори

трябваше да е с тях. Мисълта, че я няма, ме кара да се чувствам празен, сякаш в мен е

зейнала голяма дупка. Тя беше с мен по време на теста ми. Тя ме накара да осъзная, че

мога да напусна Аскетите, ако искам, убеди ме, че трябва да го направя. Знам, че

дължа нещо, но тя загина преди да успея да ѝ го дам.

– Ето, тук е – казва Йохана. – Това е външната граница на патрулите на Безстрашните.

Няма стена, няма ограда, нищо, което да разделя парниците на Миротворците от

останалия свят. Но си спомням, че когато наблюдавах патрулите ни на мониторите в

контролната зала, те следяха някой да не прекоси границата. Беше обозначена с

поредица от знаци, всеки от които представляваше голям Х. Камионите на патрулите

бяха програмирани така, че да им спира бензинът, ако отидат прекалено далеч. Много

деликатна система за проверка, която трябваше да гарантира нашата и тяхната

безопасност. Сега разбирам дълбоко пазената тайна на Миротворците.

– Преминавал ли е някой границата? – пита Трис.

– Да, няколко пъти – отвръща Йохана. – Нашата задача беше да се справяме точно с

такива ситуации.

Трис я поглежда лошо, но Йохана само свива рамене.

– Всяка каста си има серум – обяснява тя. – Серумът на Безстрашните те вкарва в

халюцинации, които ти се струват съвсем реални, Прямите имат серум на истината,

серумът на Миротворците ти дава спокойствие, серумът на Ерудитите те убива.

Трис видимо потръпва, но Йохана продължава, сякаш нищо не е забелязала:

- А серумът на Аскетите изтрива спомените ти.

– Изтрива спомени?

– Като Аманда Ритър – обаждам се. – Тя каза, че ще бъде щастлива да забрави

толкова много неща. Помниш ли?

– Да, точно така – казва Йохана. – Миротворците имат за задача да инжектират серума

на Аскетите на всеки, който премине границата. Колкото да забравят това, което са

преживели и видели. Сигурна съм, че някои са успели да се измъкнат, но не са много.

Всички млъкваме. Прехвърлям информацията в съзнанието си отново и отново. Има

нещо дълбоко погрешно в това да отнемеш спомените на някого, макар че осъзнавам

нуждата да се пази сигурността на града, докато това е необходимо. Усещам го като

удар в стомаха си. Да отнемеш спомените на човек! Да го промениш изцяло, да го

направиш друг!

В мен като балон се надига желанието да изскоча от собствената си кожа, защото

колкото повече се отдалечаваме от последната граница на патрулите на безкастовите,

толкова повече наближаваме мига, в който ще да видим какво има в света отвъд нашия.

Свят, който никога не съм виждал и не познавам. Ужасен съм, развълнуван съм,

изпитвам хиляди различни емоции.

Далеч пред нас виждам зората. Хващам ръката на Трис:

– Погледни – казвам.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÍÀÄÅÑÅÒÀ

Òðèñ

Светът отвъд нашия представлява грамада от пътища, тъмни сгради и

разпадащи се колони с жици, по които едва ли скоро е минавал ток.

Никакъв живот. Никакво движение. Единственото живо нещо е вятърът.

Светът отвъд нашия е като недовършено безсмислено изречение. Едната част виси

във въздуха с многоточие, а другата се отнася за нещо напълно различно. От тази

страна на „изречението“, в което сме се озовали, има гола земя, трева и тук-там остатъци

от пътища. От другата страна – две бетонни стени, между които лежат изоставени

половин дузина влакови коловози. Над тях се вижда бетонен мост, който свързва двете

стени, а около коловозите – сгради от дърво, тухла и стъкло, с неживи прозорци и

избуяли наоколо дървета. Очевидно никой не се е грижил за тях от десетилетия. Клоните

им са се вплели един в друг. Вдясно има знак, на който пише „90“.

– Какво правим сега? – пита Юрая.

– Ще следваме коловозите – казвам толкова тихо, че едва ли някой ме е чул, но и не е

нужно.

На границата между нашия и техния (които и да са те) свят решаваме да слезем от

Перейти на страницу:

Похожие книги

Абсолютное оружие
Абсолютное оружие

 Те, кто помнит прежние времена, знают, что самой редкой книжкой в знаменитой «мировской» серии «Зарубежная фантастика» был сборник Роберта Шекли «Паломничество на Землю». За книгой охотились, платили спекулянтам немыслимые деньги, гордились обладанием ею, а неудачники, которых сборник обошел стороной, завидовали счастливцам. Одни считают, что дело в небольшом тираже, другие — что книга была изъята по цензурным причинам, но, думается, правда не в этом. Откройте издание 1966 года наугад на любой странице, и вас затянет водоворот фантазии, где весело, где ни тени скуки, где мудрость не рядится в строгую судейскую мантию, а хитрость, глупость и прочие житейские сорняки всегда остаются с носом. В этом весь Шекли — мудрый, светлый, веселый мастер, который и рассмешит, и подскажет самый простой ответ на любой из самых трудных вопросов, которые задает нам жизнь.

Александр Алексеевич Зиборов , Гарри Гаррисон , Илья Деревянко , Юрий Валерьевич Ершов , Юрий Ершов

Фантастика / Боевик / Детективы / Самиздат, сетевая литература / Социально-психологическая фантастика