Предани

живот, след това – собственият му комфорт в свят, който сам е създал, и трето – или

някъде далеч след трето – животът на хората, които би трябвало да обича. Той е от

онези малки, презрени хора, които са прекалено жалки, за да осъзнаят колко са малки и

презрени. Дори и да го засипя с обиди, това нищо няма да промени, никой и нищо не може

да въздейства на такива хора. Вместо да изпитвам гняв към него, изпитвам единствено

тежест и безпомощност.

Не искам да мисля повече за него. Вземам ръката на Трис в моята и я отвеждам до

другия край на вагона, за да гледаме заедно как градът изчезва зад нас. Стоим един до

друг до отворената врата, държим се за дръжките. Сградите изглеждат като тъмно

нащърбено петно в нощното небе.

– Тръгнали са след нас – казвам.

– Ще внимаваме – отвръща тя.

– Къде са другите?

– В предните няколко вагона – казва ми. – Помислих си, че трябва да сме насаме. Е,

доколкото това е възможно при тези обстоятелства.

Усмихва се. Това са последните ни мигове в града. Разбира се, че ще ги прекараме

насаме!

– Това място ще ми липсва – въздъхва тя.

– Наистина ли? За мен е избавление.

– И нищо няма да ти липсва? Нито един хубав спомен? – смушква ме с лакът.

– Е, добре. Има един-два – усмихвам се.

– Аз в тях ли съм? – пита. – Знам, че това прозвуча егоистично, но разбираш какво

искам да кажа.

– Предполагам, че имам и хубави спомени – свивам рамене. – При Безстрашните

животът ми се промени. Имам ново име. Станах Фор, благодарение на инструктора ми.

Той ме кръсти така.

– Наистина ли? – Тя извива глава назад. – Защо не го познавам?

– Защото е мъртъв. Беше Дивергент. – Свивам рамене, но не ми е все едно. Всъщност

Амар беше първият човек, който забеляза, че съм Дивергент, и ме научи как да го

прикривам. Но не умееше да прикрива себе си. Това го уби.

Тя докосва ръката ми съвсем леко, но не казва нищо. Вероятно е усетила тревогата

ми.

– Виждаш ли? Прекалено много лоши спомени. Готов съм да замина.

Чувствам се празен. Не, не съм тъжен, напротив. Изпитвам облекчение. Цялото

напрежение се излива извън тялото ми и го оставя празно. Евелин е в този град, и

Маркъс, и цялата тъга и кошмари, и всички ужаси и лоши спомени, и касти, които ме

държаха в капана на някаква версия на моето „аз“, без да съм наистина себе си. Стискам

ръката на Трис.

– Погледни – казвам, и посочвам към няколко сгради, които мога да разпозная от

километри в мрака. – Ето там е секторът на Аскетите.

Усмихва се, но очите са като от стъкло. Сякаш нещо в нея търси път навън. Влакът

изсъсква по коловоза. Една сълза се откъсва от миглите и се плъзва по бузата , а

градът изчезва в отворената паст на мрака.

ÃËÀÂÀ

ÅÄÈÍÀÄÅÑÅÒÀ

Òðèñ

Влакът намалява скоростта си и се приближаваме до оградата. Това е сигналът

на момичето, което го кара, че скоро трябва да скочим. С Тобиас стоим до вратата.

Влакът мързеливо напредва. Тобиас ме прегръща през кръста, заравя лице в косата ми

и поема дълбоко дъх. Поглеждам тениската му, врата му, деликатната извивка на устните

му, и усещам как нещо в мен пламва.

– За какво мислиш? – прошепва нежно в ухото ми.

Отдръпвам се рязко. Винаги го гледам, но не точно така. Имам чувството, че ме е

хванал да върша нещо засрамващо.

– За нищо. Защо?

– Просто питах. – Придърпва ме по-здраво към себе си, облягам глава на рамото му.

Все още мирише на лято, на изгаряща под изпепеляващото слънце трева.

– Изглежда, наближаваме оградата – казвам.

Градът е изчезнал, наоколо има само полета. Някой сякаш е пръснал милиони светулки

по тях. Това е и единствената светлина. Зад мен Кейлъб седи до другата врата,

обгърнал свитите си до брадичката колене. Очите му срещат моите и искам да изврещя

така, че и най-тъмната и зла част от него да ме чуе, да проумее какво ми е причинил. Но

не го правя. Само стоя и го гледам проницателно. Накрая не издържа и отвръща поглед

от мен.

Хващам се за дръжката, за да запазя равновесие. Тобиас и Кейлъб правят същото. В

началото Кейлъб се опитва да застане зад нас, но Тобиас го избутва напред, до самия

ръб.

– Ти си пръв. Когато ти дам сигнал, скачаш! – нарежда му той. – И... скачай!

Леко го бутва напред, колкото да го накара да се престраши и да скочи. Брат ми

изчезва някъде из полето. Тобиас го следва. Оставам сама във вагона. Глупаво е да

изпитваш носталгия по нещо такова, след като има толкова много хора, за които да

тъгуваш. Но този вагон започва да ми липсва. Липсват ми и всички, които ми помогнаха да

мина през града, през моя град. Прокарвам пръсти по стената на вагона. Само веднъж. И

скачам. Влакът се движи много бавно. Скачам прекалено бързо и падам. Сухата трева

одира дланите ми. Изправям се на крака. Очите ми търсят Тобиас и Кейлъб. Тъмно е. Не