Предани

ги виждам, но чувам гласа на Кристина.

– Трис?

Кристина и Юрая се приближават към мен. Той има фенер и изглежда много по-

концентриран, отколкото следобеда, което е добър знак. Зад тях се появяват още

фенери, чуват се гласове.

– Брат ти успя ли да излезе? – пита Юрая.

– Да. – Най-сетне виждам Тобиас, стиснал Кейлъб за ръка. Вървят към нас.

– Не мога да разбера защо един Ерудит като теб не може да проумее една проста

истина и да си я набие в главата – говори Тобиас. – Никога няма да можеш да ме

надбягаш!

– Прав е – казва Юрая. – Фор е много бърз. Не е по-бърз от мен, но определено е по-

бърз от един Зайко като теб.

– Като един какво? – разсмива се Кристина.

– Зайко. Като му сложиш едно „н“, става Знайко. Ерудит. „Н“-то е за нос, понеже все

седят със забити в книгите носове. Разбра ли сега? Един вид заек, на който носът му

пречи да бяга.

– Безстрашните имат най-странния жаргон. Теменужки, зайчета… имате ли дума за

Прямите?

– Разбира се. Тъпаци.

Кристина го смушва здраво с лакът и той изтървава фенера. Тобиас не спира да се

смее. Тръгваме след него към останалите. Тори вдига фенера над главата си и го

размахва, за да накара всички да млъкнат.

– Дотук добре. Йохана и камионите трябва да са там. Имаме около десет минути

ходене, затова да тръгваме. И ако чуя само една дума от устата на някого, ще го бия,

докато загуби съзнание. Все още сме в границите на града.

Събираме се в група и тръгваме. Изглеждаме като затегнати и завързани връзки на

обувки. Тори върви на няколко метра пред нас. В тъмното и в гръб ми напомня на

Евелин. Слаби ръце и крака, изпънати рамене, толкова уверена в себе си, че чак да те

хване страх. Светлината от фенерите осветява врата . Виждам татуировката с ястреба.

Когато провеждаше теста за наклонностите ми, ми каза, че тази татуировка била символ

на победата над нещо, от което се страхувала. Страх от тъмното. Чудя се дали този

страх наистина си е отишъл, дали не се промъква към нея в тъмната нощ, макар че е

работила толкова упорито, за да се изправи лице в лице с него. Дали страховете

наистина си отиват, или просто с времето силата им намалява, докато един ден не

изгубят влиянието си върху нас?

С всяка крачка Тори увеличава разстоянието между нас, върви много напред, дори не

върви, а почти бяга. Няма търпение да се махне от това място, където брат

е бил

жестоко убит, а самата тя бе станала велика личност, само за да бъде накрая избутана

от жена, която не заслужава да живее.

Толкова напред е, че когато стрелбата започва, виждам само как фенерът пада, но

не виждам тялото ѝ.

– Разделете се – проехтява гласът на Тобиас над виковете ни и настаналия хаос. –

Бягайте!

Търся ръката му в тъмното. Не я намирам. Вадя пистолета, който Юрая ми даде преди

да тръгнем, и го насочвам напред. Гърлото ми се свива, но не му обръщам внимание. Не

мога да бягам в тъмното. Имам нужда от светлина и ориентир. Хуквам към падналото

тяло на Тори и към изпуснатия от нея фенер.

Чувам изстрелите, но не виждам никого, не виждам кой и откъде стреля, чувам

стъпките, но не виждам накъде бягат, чувам как бие сърцето ми, но се опитвам да не се

вслушвам в него. Клякам до фенера на Тори. Имах намерение само да го взема и да

побягна, но светлината му пада върху лицето . То лъщи от пот, очите се движат под

клепачите, сякаш търси нещо, но е прекалено уморена, за да го открие.

Един от куршумите я е уцелил в стомаха, а друг – в гърдите. Няма начин да се

възстанови от такива рани. Макар че не съм съвсем простила за боя в лабораторията

на Джанийн, тя все още е Тори, жената, която пазеше тайната за това, че съм Дивергент.

Спомням си как вървях след нея в стаята, където трябваше да ми направи теста,

спомням си, че и тогава гледах татуирания ястреб на врата . Гърлото ми се свива още

повече.

Очите се обръщат към мен, погледът се фокусира. Веждите се размърдват, но

не казва нищо.

Протягам ръка и стисвам тънките

кокалести пръсти. Тогава чувам, че някой

приближава и веднага обръщам пистолета и фенера в посоката, от която идват стъпките.

Лъчът попада на жена в униформа. От безкастовите е. Пистолетът

е насочен към

главата ми. Стрелям. Толкова силно съм стиснала зъби, че те изскърцват.

Куршумът ми уцелва жената в стомаха. Тя изпищява, започва да стреля напосоки,

олюлява се и пада.

Поглеждам Тори. Очите са затворени, тялото – безжизнено и застинало. Насочвам

фенера към земята и хуквам напред, далеч от нея и от безкастовата. Краката ме болят,

гърдите ми горят. Не зная дали бягам от опасността, или право към нея, но не спирам.

Ще бягам, докато мога да се движа.

Най-сетне виждам светлина в далечината. Първоначално решавам, че е друг фенер,