Предани

косата му, да погаля извивката на горната му устна, да прокарам длан по бузата му, по

правата линия на веждите му. Но остават само две минути до полунощ. Нямаме време.

Той обвива ръце около тялото ми и ме притиска към себе си. Оставаме така няколко

секунди. Дъхът му гъделичка ухото ми. Затварям очи и най-сетне се отпускам. Мирише на

вятър, на пот, на сапун. Мирише нa Тобиас, на сигурност и безопасност.

– Ще влизаме ли? – пита. – Не знам кои са, но предполагам, че са точни.

– Да. – Краката ми треперят от изтощение. Нямам идея как ще сляза по тези стълби и

как ще бягам обратно до централата на Ерудитите. – Разбра ли нещо за Кейлъб?

– Може би е по-добре да говорим за това после – казва, но лицето му помръква.

Това е точният отговор на въпроса ми. Няма нужда да знам повече.

– Ще го екзекутират, нали? – питам тихо.

Той кимва, хваща ръката ми, а аз не знам какво да чувствам. Трябва ли изобщо да

чувствам нещо?

Влизаме заедно в залата, където с Тобиас ни бяха разпитвали под влиянието на

серума на истината. Това е мястото, където направих своите признания.

На пода в кръг са наредени запалени свещи. Виждам познати и непознати лица. Сюзън

и Робърт са застанали един до друг, Питър стои със скръстени ръце в другия край на

стаята, Юрая и Зийк са при Тори и няколко други Безстрашни, Кристина е при майка си и

сестра си, а в ъгъла стоят двама притеснени и сконфузени Ерудити. Новото ни облекло

не може да прикрие разделението на касти между нас – те са вкоренени, заложени в

съществуването ни.

Кристина ме извиква:

– Това е майка ми Стефани – казва тя. Жената има тъмна къдрава коса със сиви

кичури. – А това е сестра ми Роуз. Мамо, Роуз, това е моята приятелка Трис, а това е

моят инструктор Фор.

– Очевидно е – заявява майка

. – Видяхме разпита им преди няколко седмици,

Кристина.

– Просто се опитвах да бъда вежлива.

– Вежливостта е лъжа и...

– Да, да, знам – завърта очи Кристина.

Майка

и сестра

се споглеждат. Не съм сигурна дали в очите им има гняв, или

предпазливост, или и двете. Тогава сестра ѝ се обръща към мен и ме пита:

– Значи ти уби приятеля на Кристина?

Думите ме вледеняват. Сякаш някой забива голямо остро парче лед по дължината

на тялото ми и го разцепва на две. Искам да отвърна, но не намирам думите.

– Роуз! – скарва

се Кристина. Усещам как Тобиас се изпъчва, мускулите му се

опъват от напрежение. Готов за бой, както винаги.

– Просто си помислих, че трябва да си изясним всичко – отвръща Роуз. – Така се пести

време.

– И се чудиш защо напуснах нашата каста! – казва Кристина. – Да си прям и честен не

означава, че трябва да говориш каквото си искаш и когато си искаш. Това означава, че

правиш избор да казваш истината.

– Премълчаната лъжа си остава лъжа.

– Искате истината? Не мисля, че това е мястото и времето. Ще се видим после. – Тя

тръсва неодобрително глава и тръгва с нас далеч от семейството си. – Съжалявам за

случилото се. Просто те не прощават лесно.

– Няма проблем – казвам. Излъгвам.

Мислех си, че когато Кристина ми прости, най-тежките последствия от смъртта на Уил

ще са преодолени. Но когато убиеш човек, когото обичаш, трудното никога не свършва.

Просто става по-лесно да мислиш за други неща, а не да мислиш през цялото време

какво си направил.

Поглеждам часовника си, точно полунощ е. От срещуположната част на залата се

отваря врата и влизат два тъмни силуета. Първият е на Йохана Рейес, бивш говорител

на Миротворците. Разпознавам я по белега през средата на лицето и по жълтата яка на

ризата , подаваща се от черното яке. Другият силует е пак на жена, но не мога да я

позная. Облечена е в синьо.

Изпитвам внезапен пристъп на ужас и паника. Прилича на... Джанийн. Не, не е

възможно, видях я мъртва.

Жената се приближава. Руса е като Джанийн, величествена е като статуя. Очилата

се полюшват от предния джоб. Косата е сплетена на плитка. Ерудит от глава до пети,

но не е Джанийн.

Кара!

Кара и Йохана са водачите на Преданите?

– Здравейте – казва Кара и всички разговори секват. Тя се усмихва, но като по

задължение. Сякаш присъства на официално събрание. – Нямаме право да сме тук,

затова срещата ни ще е кратка. Някои от вас, като Тори и Зийк, ни помагат от няколко

дни.

Поглеждам Зийк. Помагал е на Кара? Да, бях забравила, че навремето беше шпионин

на Безстрашните. Може би тогава е доказал лоялността си към Кара – бяха се

сприятелили преди тя да напусне централата на Ерудитите.

Той ме поглежда и ми се усмихва.

Йохана продължава:

– Някои от вас са тук, защото имаме нужда от помощта ви. Всички сте тук, защото не

сте предани и лоялни на Евелин Джонсън и не искате тя да определя съдбата на града

ни.

Кара докосва длани и казва: