Предани

отнеме ценностите против волята им.

Казваше, че иска да имаме повече от пет избора. А какво стана? Сега нямаме нито

един.

Винаги съм знаел, а сега вече съм сигурен, че не мога да бъда верен, не мога да

се подчинявам. Никога няма да мога.

– Трябва да тръгваме – казва Трис. Зная, че не говори за Мичиган Авеню, нито пък за

тръгване към болница. Казва, че е време да си тръгнем от града.

– Трябва да тръгваме – повтарям аз.

Болницата в централата на Ерудитите мирише на лекарства и на всякакви химикали.

Миризмата е толкова силна, че когато вдишвам, имам чувството, че се полепва и

наслагва като песъчинки в носа и в дробовете ми. Затварям очи. Трябва да изчакам

Евелин.

Толкова съм ядосан. Не искам да седя тук, не искам да я чакам. Искам само да си

опаковам нещата и да тръгна. Сигурен съм, че сама е планирала тази демонстрация. Как

иначе щеше да знае от предния ден? И вероятно е била сигурна, че нещата ще излязат

от контрол, както и стана. Знаела е, че напрежението ще ескалира. И въпреки това го е

направила. Да покаже, да се докаже, да изрази виждането си за кастите, това за нея е

много по-важно от безопасността на хората. Загинали хора? За нея няма никакво

значение. Не знам защо това отново ме поразява.

Чувам как вратите на асансьора се отварят. И после гласът ѝ:

– Тобиас!

Хуква към мен, улавя лепкавите ми от кръвта ръце в своите. Кафявите

очи са

разширени от ужас и страх.

– Ранен ли си? – пита.

Тревожи се за мен? Мисълта, че може да изпитва тревога, ме пробожда като игла.

Вероятно ме обича. Защо иначе да се тревожи за мен? Може би все още е способна да

обича.

– Кръвта е на Едуард. Пренесох го тук.

– Как е той? – пита.

– Мъртъв.

Не зная по какъв друг начин да ѝ го кажа.

Тя се отдръпва, пуска ръцете ми, свива се и сяда на един от столовете. Майка ми

прие Едуард, след като Безстрашните го раниха. Вероятно го е обучавала да бъде

отново боец, макар че е загубил окото, кастата и статута си. Никога не съм предполагал,

че са били толкова близки. Блесналите от сълзи очи, треперещите пръсти – едва сега

го разбирам. Това е единствената силна емоция, която си позволи да покаже от времето,

когато бях дете и баща ми размаза тялото ѝ в стените на всекидневната ни.

Опитвам се да напъхам спомена в някое от чекмеджетата на съзнанието си, но всяко

едно от тях е прекалено малко да го побере.

– Съжалявам – изричам. Не съм сигурен дали наистина съжалявам, или го казвам, за

да си мисли, че съм все още на нейна страна. После колебливо питам: – Защо не ми каза

за демонстрацията?

– Не знаех – поклаща глава.

Лъже. Сигурен съм. Решавам да позволя да ме лъже. Искам да остана на нейна

страна. На нейната добра страна. Трябва да избягвам всякакви конфликти с нея. Или

може би просто не искам да човъркам проблема след смъртта на Едуард. Понякога ми е

много трудно да определя къде свършва стратегията и къде започва съчувствието ми

към нея.

– Можеш да влезеш да го видиш, ако искаш – казвам и се почесвам зад ухото.

– Не. – Видът подсказва, че мисълта е отплувала някъде далеч. – Знам много

добре как изглеждат труповете. – Отдалечава се още повече.

– Може би е време да си вървя.

– Остани – казва. Докосва празния стол между нас. – Моля те.

Сядам до нея. И колкото и да се убеждавам, че съм само един агент под прикритие,

който изпълнява определени задължения пред мнимия си лидер, се чувствам като

обикновен син, който утешава опечалената си майка.

Седим един до друг, дишаме в ритъм, раменете ни се докосват, мълчим.

ÃËÀÂÀ

ÑÅÄÌÀ

Òðèñ

Кристина върти някакво черно камъче между пръстите си, докато вървим. Трябват

ми няколко секунди, за да осъзная, че не е камъче, а парче въглен от купела на

Безстрашните.

– Не ми се искаше да подхващам темата, но не мога да спра да мисля за това – казва

тя. – Бяхме десет, сега само шест сме живи.

Пред нас е небостъргачът Ханкок, а зад него – Лейк Шор Драйв, онази спокойна улица,

над която навремето прелетях като птица. Вървим една до друга по очуканите павета. По

дрехите ни е незасъхналата кръв на Едуард.

Едва сега случилото се ме поразява. Едуард, най-талантливият от нас, трансферите,

момчето, чиято кръв миех от пода на спалното ни помещение, е мъртъв. Мъртъв.

– А от свестните сме само ти, аз и вероятно Мира.

Не съм виждала Мира, откакто напусна Безстрашните с Едуард, веднага след като му

извадиха окото с кухненски нож. Чух, че са се разделили малко след това, но така и не

разбрах къде е отишла. Всъщност едва ли някога сме разменили повече от няколко думи.

Две от вратите на Ханкок са отворени и висят на пантите си. Юрая беше казал, че ще

дойде рано, за да включи генераторите. Когато натискам бутона на асансьора, копчето

светва под пръста ми.

– Идвала ли си тук преди? – питам, след като влизаме в асансьора.