Предателството „Тристан“

Знаеше много за „Лубянка“, но това бяха сухи, безпристрастни знания от книгите и разузнавателните доклади, а понякога и от слухове. Знаеше, че най-старата сграда в комплекса „Лубянка“ преди революцията е принадлежала на застрахователна компания „Россия“; че ЧК, първообразът на съветската тайна полиция, беше превърнал стаите в тази сграда в помещения за разпити и затворнически килии.

Знаеше, че това е фабрика на смъртта, най-опасните затворници екзекутираха в приземието на улица „Дзержински“ номер едно, най-секретната секция от комплекса „Лубянка“. Бяха му разказвали, че затворниците, които подлежаха на екзекуция, ги откарвали в камера в приземието, постилали на пода мушама, после ги застрелвали в тила с автоматичен пистолет с осем патрона „Токарев“ или още докато влизали, или когато застанели с лице към стената. На екзекуторите плащали добре, били само неуки мъже. Алкохолизмът и самоубийствата се срещали често при тях.

После отнасяли тялото и го погребвали в общ гроб. Преди това идвала жена да го почисти. Смъртта се освидетелствала от лекар на служба към НКВД, а смъртният акт, последния документ на жертвата, прилагали към досието й. Ако жертвата беше известна личност, винаги казвали на близките, че човекът е осъден на десет години затвор без право на посещения и кореспонденция и това било последното, което роднините чували за него.

Всичко това го знаеше, но това, което не знаеше, беше далеч повече. Дали беше предаден от някого, или просто в НКВД бяха решили, че е време да го задържат. Проследиха го до явката, претърсиха хотелската му стая, откриха радиостанцията и имаха десетки улики да го арестуват.

Но защо именно приятелят на Лана, нейният асистент и гримьор Иля, човек, комуто тя вярваше безрезервно, който я предупреди за идването на агентите, в крайна сметка го доведе тук?

Беше напълно възможно Иля да е информатор, сътрудник на НКВД като много други съветски граждани. Тайната полиция лесно принуждаваше хората да й сътрудничат — заплаха срещу член на семейството или разкритие за някое дребно прегрешение беше достатъчно. В НКВД подозираха Меткалф, знаеха за редовните му срещи с Лана. От тяхна гледна точка беше логично да вербуват или да притиснат асистента на Лана, да накарат Иля да докара Меткалф. Но беше ли възможно… беше ли възможно Лана да го е предала?

Тя би направила всичко да предпази баща си. Ако окажеха над нея натиск — голям, неустоим натиск, — беше ли възможно тя да се поддаде и да стане доносник на НКВД?

И още нещо, напомни си той: Защо смяташ, че е немислимо Лана да те измами, след като ти също я измами?

Не знаеше какво да мисли. Беше толкова изтощен, че не можеше да мисли нормално.

Скърцане на метал, превъртане на ключа на килията. Меткалф се изправи в седнало положение и зачака да разбере какво ще се случи. Трима униформени надзиратели влязоха вътре, двамата с насочени оръжия.

— Стани — каза водачът им.

Меткалф стана, наблюдавайки внимателно и тримата. Не само че го превъзхождаха като бройка. Дори да се опиташе да избие оръжието на единия, дори да успееше да го насочи към главата на някой от тях и да го вземе за заложник, знаеше, че няма да може да се измъкне от тук. Трябваше да се подчинява, докато се появеше някаква друга възможност.

— Колко е часът? — попита той.

— Ръцете зад тила — викна му единият надзирател.

Поведоха го през мрачен вестибюл до желязна врата с решетка по средата. Оказа се примитивен асансьор. Накараха го да застане с лице към стената на асансьора. Вратата се блъсна и той потегли.

Слязоха в дълъг коридор с ориенталска пътека върху паркета и бледозелена боя по стените. Единственото осветление идваше от бели глобуси, които висяха от тавана.

— Гледай само пред себе си — изкомандва единият. — Ръцете на тила. Не се оглеждай встрани.

Меткалф крачеше, от двете му страни вървеше по един надзирател, а зад него — третият. С ъгълчетата на очите си забеляза, че минаха покрай дълга редица кабинети, някои с отворени врати. Вътре работеха мъже и жени. През двайсет крачки стояха униформени часови.

Дочуха се няколко почуквания на метал върху метал. После видя, че единият от часовите потрепваше с ключа си върху катарамата на колана си. Беше някакъв сигнал.

Изведнъж го изблъскаха плътно до стената в ниша с размери на телефонна кабина. Явно щеше да мине важна клечка или най-малкото някой, когото той не биваше да види.

Накрая стигаха до масивна дъбова врата с тъмни петна. Един от пазачите му почука. След няколко секунди вратата се отвори и на прага застана дребен мъж със светла коса и призрачнобледо лице. Беше секретар, помощник на някой висш офицер. Върху бюрото му имаше пишеща машина и няколко телефонни апарата. Попълни някакви документи и даде копие на водача на надзирателите. Меткалф наблюдаваше мълчаливо, полагайки усилия да не издава чувствата си. Секретарят почука на вътрешната врата, после повдигна едно капаче и каза:

— Затворник 08.

— Да влезе — отвърна някакъв глас.