Предателството „Тристан“

Поляха го със студена вода, съживиха го, върнаха го към състоянието, при което отново усещаше непоносимата болка. После отново го биха. Плюеше кръв на пода. Кръв се стичаше в очите му, по бузите. Сега зрението му не беше замъглено, а странно накъсано, все едно пред очите му минаваха кадри от кинолента. Проблясъци от светлина се редуваха с получерни петна. Зачуди се дали ще умре тук, в тази искрящо бяла стая. Смъртта му щеше да бъде освидетелствана от анонимен съветски лекар, тялото му, хвърлено в общ гроб. Дори в делириума — умопомрачението и истерията, които облекчаваха периодично болката от ударите с палките — той мислеше за Лана. Безпокоеше се за нея, мислеше си дали е в безопасност, дали не са довели и нея за разпит. Дали щеше да дойде и нейното време да я въведат в тази стая с бели плочки и да потече кръв от черепа, носа и очите й?

Онова, което не можеше да понесе, бе мисълта, че Лана може да бъде подложена на мъките, които в момента той изживяваше. Не биваше да го допусне. Ако има и най-малката възможност, която е във властта ми, заповядваше си той трябва да я използвам, за да я предпазя, да не допусна да попадне на това кошмарно място. Ако умра тук, няма как да я спася.

Трябва да оживея по някакъв начин.

Трябва да говоря.

Той с мъка повдигна ръката си и изстена.

— Чакайте. Искам…

Биячите спряха по сигнал от мъжа, който, изглежда, беше старшият. Вторачиха се в него с очакване.

— Заведете ме при Рубашов — каза той. — Искам да говоря.

Преди да го отведат, го почистиха. Не можеха да допуснат да изцапат с кръв персийския килим на главния следовател. Разсъблякоха го и го мушнаха под душа, после му дадоха нова сива униформа да се облече. Едвам успяваше да движи ръцете си, болката го прерязваше като с нож.

Но, изглежда, Рубашов не бързаше да го приеме. Държаха го в коридора пред вратата на кабинета прав. Стори му се, че мина цяла вечност. Копнееше да седне. Трябваше да се насилва, за да се задържи на краката си. Меткалф знаеше, побоят в стаята за разпити беше само началото на останалите методи. Често караха затворниците да стоят прави до стената с дни, без да спят. Не след дълго затворниците започваха да си мечтаят да умрат. Само двама от надзирателите го придружаваха този път, което е косвено признание, че е твърде омаломощен, твърде безсилен, за да представлява физическа заплаха.

Най-накрая го въведоха вътре. Бледния, приличащ на призрак секретар го нямаше, явно работното му време бе изтекло. Мястото му бе заел друг, по-млад мъж, който изглеждаше още по-свит. Подписаха някакви документи, после вътрешната врата се отвори и Меткалф бе въведен в кабинета.

Когато и да разговаряше с групенфюрера от СС Райнхард Хайдрих, цигуларят не забравяше каква изключителна привилегия е да има такъв покровител. Хайдрих не беше само цигулар виртуоз, той беше гениален стратег. Това, че бе избрал лично Клайст за мисията, беше още едно доказателство за таланта му на убиец.

Затова се стараеше да не разочарова Хайдрих. Мина директно на въпроса веднага щом телефонната връзка бе установена и Хайдрих вдигна слушалката.

— Все още не съм разбрал какво точно прави американецът — каза той.

После му разказа набързо — тъй като Хайдрих нямаше търпение за подробности — как приятелят на американеца, британецът, отказа да говори въпреки натиска и трябваше да бъде ликвидиран. Докладва как дипломатът Амос Хи-лиард, когото проследи до мястото на срещата му с американеца, за нещастие го разпозна — вероятно от досието със снимки на Коркоран — и също трябваше да бъде елиминиран. А после при наличието на тялото като улика Клайст бързо трябваше да се измъкне.

— Действал си съвсем правилно — успокои го Хайдрих. — Дипломатът е щял да компрометира прикритието ти. Още повече, че всеки ликвидиран член на мрежата е победа в полза на Германия.

Цигуларят се усмихна, оглеждайки комуникационния център в посолството.

— Това повдига въпроса, господине, дали вече е време да елиминирам и американеца.

Клайст не посмя да сподели огромното чувство на безсилие, което изпитваше, поради това, че все още не бе получил позволение да приключи с американеца веднъж завинаги.

— Да — отговори веднага Хайдрих. — Мисля, че вече е време да приключим с тази шпионска мрежа. Но току-що ни уведомиха, че американецът е прибран на „Лубянка“ за разпит. Там почти със сигурност ще умре — руснаците ще свършат работата вместо нас.

— Значи друг рибар е хванал рибата — каза Клайст разочаровано. — Ами ако не изпълнят задачата?

— Тогава ще се наложи ти да се нагърбиш. Аз не се съмнявам ни най-малко, че ще успееш.

Този път Рубашов седеше зад огромното бюро, а главата му почти не се виждаше от натрупаните купчини папки, пишеше нещо. След няколко минути приключи, затвори писалката и вдигна очи.

— Разбрах, че искате да ми съобщите нещо, г-н Меткалф?

— Да — отвърна Меткалф.

— Добре. Знаех си, че сте разумен човек.

— Принудихте ме към това.

Рубашов го погледна втренчено, а очите му приличаха на рибешки през увеличителните стъкла.