Предателството „Тристан“

— Вашите мили думи стоплят сърцето ми — каза следователят и се облегна на стола зад бюрото. — Но дипломацията не е моя грижа. Не влиза в служебните ми задължения. Работата ми е да разследвам престъпления, да взимам решения за присъдата и да следя за нейното изпълнение. Знаем много повече за вас, отколкото си представяте. Наши агенти следят действията ви, откакто сте в Москва — Рубашов повдигна дебела папка. — Много, много подробности. И това не са действия на човек, който е дошъл с намерения да прави бизнес.

Меткалф наведе глава и повдигна едната си вежда.

— Аз съм мъж, г-н Рубашов. И не съм имунизиран срещу чара на вашите руски момичета.

— Както ви споменах вече, г-н Меткалф, моля, не ми губете времето. Вашите влизания и излизания от Москва ме интригуват. Вие, изглежда, лесно се оправяте тук и действате в широк периметър.

— Познавам добре града.

— Засекли са ви да взимате някакви документи на улица „Пушкинская“. Отричате ли?

— Да взимам документи?

— Имаме снимки, г-н Меткалф.

Снимки на какво? — зачуди се той. Как измъква пакета иззад радиатора? Или как го пъха в джоба на палтото си? Тъй като не знаеше какво точно са видели, не беше в състояние да прецени до каква степен да си признае.

— Любопитен съм да видя тези снимки.

— И това ще стане.

— Аз също по цял ден се занимавам с документи. Това е същността на работата ми.

— Разбирам. А обичайно ли е за вас да бягате, когато ви доближат агенти на НКВД?

— Мисля, че всеки би побягнал, когато види агент на НКВД да приближава към него, вие как смятате? Не е ли това репутацията, с която толкова много се гордеете — да всявате страх в сърцата на невинните хора?

— Да — отговори руснакът и се изкиска, — но още повече това важи за виновните. — Леката усмивка изчезна от физиономията му. — Предполагам сте наясно, че е престъпление в Москва цивилен да носи оръжие.

— Нося пистолет за самозащита — каза Меткалф и вдигна Рамене. — Тук има доста много криминални елементи, доколкото знам. А ние, богатите чужди бизнесмени, сме лесна плячка.

— Това не е обикновен случай, г-н Меткалф. Само за това нарушение можете да лежите до живот в затвора. И повярвайте ми, няма да ви е приятно да прекарате живота си в съветски затвор. — Той се обърна и погледна към портретите на Сталин, Ленин и Дзержински, сякаш търсеше вдъхновение от тях. Без да се обръща, каза: — Г-н Меткалф, в тази организация работят хора — много по-висшестоящи от мен мъже, — които биха искали да бъдете екзекутиран. Разполагаме с предостатъчно доказателства за шпионската ви дейност. Спокойно можем да ви изпратим в гулаг до края на живота ви.

— Не знаех, че се нуждаете от доказателства, за да заточавате там хората.

Рубашов се вторачи в него с увеличените от очилата очи.

— Страхувате ли се от смъртта, г-н Меткалф?

— Да — отвърна Меткалф. — Но ако живеех в Москва, вероятно нямаше да ме е страх. Всъщност, щом разполагате с всичките тия доказателства, защо си губите времето да ме разпитвате?

— Защото искам да ви дам възможност. Да сключим сделка, така да се каже.

— Сделка.

— Да, г-н Меткалф. Ако ми предоставите информацията, която ме интересува — потвърждение за най-различни подробности около организацията, за която работите, целите, имената и прочие, — е, може и да се качите на следващия влак към къщи.

— Бих искал да ви помогна. Но нямам нищо за казване. Съжалявам.

Рубашов плесна с ръце.

— Е, каза той. — Аз съм този, който съжалява — той излезе иззад бюрото си и натисна едно копче. — Благодаря ви, че ми отделихте време, г-н Меткалф. Вероятно ще сте по-склонен да говорите на следващата ни среща.

Вратата на кабинета се отвори и вътре нахлуха тримата надзиратели, сякаш бяха дебнали за своята плячка.

Незабавно го отведоха в друго крило на сградата, където коридорът беше целият в бяло и идеално осветен. Единият от пазачите натисна звънеца на една врата, на чиято табела пишеше стая за разпити номер три. Въоръжени войници на НКВД отвориха отвътре вратата към изцяло бяла стая с плочки на пода, по стените и дори на тавана. Меткалф забеляза, че петима надзиратели го очакваха с гумени палки в ръце. Вратата се затвори.

Петимата мъже се нахвърлиха върху него с гумените палки. Започнаха да го удрят по корема, бъбреците. Все едно, че го ритаха, само че болката бе десетократно по-силна. Свитки излязоха пред очите му. Той се съпротивляваше само дотолкова, че да предпази най-важните си органи от болезнените удари. Но не успя. Припадна на пода, погледът му се замъгли.

Продължиха да го удрят, но за щастие, той беше преминал границата на болката, която можеше да издържи.